Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Унищожихте двамата Кръмп – малкия ми проект. Бях вложил много време и енергия в тях, а вие сложихте край. За мен сте едно неудобство. И бяхте забелязан – каза той и извъртя очи нагоре.

– Те бяха масови убийци и се опитаха да ме изядат – казах отвратен, като блъснах здраво с юмрук по масата. Тя се разтресе толкова силно, че бутилката с вино щеше да падне.

Тъмбълти се изправи, приближи се, наведе се към мен и прошепна:

– Те бяха моят малък проект. Развалихте ми играта.

Изправих се и го погледнах право в очите. Бях огромен в сравнение с него като стена и с цяла стъпка по-висок. Лицето му се разтегна в лека усмивка и той внимателно отстъпи.

– Сякаш сте издялан от камък. Вие сте природна стихия. Но за в бъдеще престанете да се месите в моите дела, иначе ще бъда принуден да се разправя с вас.

– Не ми оставяте друга възможност, освен да ви арестувам…

– Нищо такова няма да правите – прекъсна ме той и насочи пистолет към главата ми. – Сега седнете и ще го обсъдим като джентълмени; точно така, добро момче.

– Вие сте…

– Луд ли? – прекъсна ме той отново. – Да, разбира се, че съм луд. Мислите ли, че нормален човек би събирал човешки зъби? Не, разбира се, просто не е рационално. Сега се успокойте. Както казвах, никак не ми се иска да се наложи да ви застрелям. Да го наречем приятелско предупреждение.

Той се усмихна мъртвешки.

– Какво сте вие? – попитах слисан.

– Ето това е интересен въпрос – каза и широко отвори уста.

– Да не запеете?

– Весел човек сте, инспекторе. Не, нямаше да подема песен, макар че много харесвам музикалното изразяване във всичките му форми.

– Кой сте вие? – изревах, треснах юмруци в масата и виното се разби на земята.

Той се изправи.

– Аз съм играта, инспекторе. Аз съм играта.

– Искам да се върна при чичо си – казах. – Нямам какво повече да ви кажа.

Обърнах се и тръгнах към каретата, където Фоксхол се беше облегнал дяволито и се опитваше да подслушва по нощния въздух.

Тъмбълти подвикна след мен:

– Беше ми много приятно. Трябва пак да се съберем – каза той, сложи си цилиндъра на главата и се поклони като актьор на сцена, публиката му – мъртвата планета, която висеше над него в космичните първи редове.

Върнах се в Лондон. Делото срещу Мортимър и Доти Кръмп беше по всички заглавия на вестниците. Лицата им надничаха от страниците като духове, пленени в стъкло.

Върнах се на работа, където ме чакаха няколко пакета. Красиво опаковани кутийки, всяка с комплект човешки зъби.

Господин Тъмбълти нямаше да ме остави на мира. Занесох ги на инспектор сержант Парсифал Уайт, поседях в кабинета му, докато той ги разглеждаше внимателно, и му обясних какво беше станало.

– Колко такива подаръка си получил, Голиат?

Беше обгърнал кутийката с пръсти.

– Дотук – шест, сър.

– След като получих телеграмата ти, отправих някои общи запитвания за Тъмбълти, за да видя дали някой е чувал за него. Надявам се скоро да се появи някаква информация за него. Това е някакъв обсебен и странен човек.

Бъди особено предпазлив, Голиат. Ще изпратя полицай пред жилището ти довечера. Казва се Уолнът. Много надежден. Дръж ме в течение, ако пристигнат други неприятни пакетчета. Прилича ми на някакъв циркаджия. Иска реакция. Не му я давайте. Нека го подмамим да се покаже.

– Според вас какво иска от мен?

Инспектор Уайт остави кутийката със зъби обратно на масата.

– Ясно е, че е напълно побъркан. Обича да си играе. Ти си развалил една от игрите му и сега трябва да си платиш.

Полицай Уолнът прекара вечерта пред жилището ми. Наблюдавах го от таванското прозорче. Понякога се зазяпваше в звездите и си свиркаше и затова го харесах. Правех същото в Кайро, когато бях малък. И явно много обичаше да яде, защото си беше взел няколко опаковани сандвича и голямо парче сливов сладкиш в джоба. Занесох му топъл чай, което го зарадва.

– Благодаря ви, сър – отвърна ми той с трохи от сладкиш около устата.

– Нещо подозрително? – попитах.

– Не, никакви следи от лунатици, сър. Малко по-рано един накуцващ човек и едно улично куче, но нищо друго за докладване.

– Много съм ви признателен за това. Благодаря.

– Удоволствието е мое. Звездите се виждат. Много са ярки. Вечерта си е прекрасна. Ако перкото със зъбите се появи, сър, ще го пипна.

– Благодаря ви, Уолнът.

И се върнах в жилището си, където на входа ме чакаше кутийка с червена панделка.

На сутринта се появиха някои резултати от запитванията на инспектор Уайт за господин Тъмбълти. Една стара дама чакаше в кабинета на Уайт с информация. Седеше прегърбена над бюрото му, в мръсна кафява рокля с дантели и мърляви ръкавици в същия цвят. Лицето и беше набръчкано и сиво, с висока купчина бяла коса на главата и изгнили черни зъби. Вонеше ужасно, като дъното на Темза. С инспектор сержант Уайт седнахме срещу нея и той започна с въпросите.