Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Знаех си, че ще я харесаш.

„Русалската опашка“ пореше вълните. Води ни обратно в Англия, обратно при часовника с калинките. Обратно при лудия ми дядо. Обратно в началото, за да намерим край.

Взирах се през борда в зелените води, видях проблясък на сребърна опашка. Затворих очи и си представих подводен град с пирамиди, оплетени в черна морска трева; как жреците плуват през храмовете си с опашки като на риби и с очи, украсени с водорасли. Потопих ръка в морската пяна, в глазурата на огромна солена торта. Надушвам корабокрушения и ухапвания от акули. Но капитан Макеръл е под закрилата на старите богове; носи костни талисмани на врата си и целува русалки. С него сме в безопасност.

Вечер Голиат и капитан Макеръл играят шах. Капитанът винаги печели (мисля, че котаракът му помага, тъй като котките знаят скрити неща, надушват тайни). Той мъркаше и махаше с опашка в очакване на някоя варена херинга. Погалих го по гърба, вгледах се в огромните му скъпоценни очи.

– Какъв ли вълшебен котарак си ти? – попитах го.

Той отвърна с дяволито намигване и скочи от скута ми в сенките, в търсене на плъхове.

Нощем Голиат ми разказваше приказки – за принцеси и грахови зърна, целунати жаби и разлютени вълшебници. Обичах да слушам за вълшебниците, за смешните им заострени шапки, за пръчките им, с които мятат магии, за дългите им сини бради и кулите им като рогове на еднорози. Спирали до върха. Сочат звезди като пирамиди. „Египет ми липсва“, казвам на Голиат и дръпвам буйната му брада.

– Ще се върнем, малката – казва той и аз заспивам, още хванала голямата брада.

Вземам го с мен в сънищата.

Баба ми Изабела ми беше казала, че в Лондон има много перковци. Това ценно зрънце мъдрост ми бе дадено, докато белеше компири. Каза: „Хората са като картофи – понякога намираш някой изгнил или с подозрителен вид“.

С полицай Уолнът бяхме по следите на Тъмбълти и ако той беше картоф, баба ми щеше да го метне в кочината на прасетата. Бяхме открили хазяйката, госпожа Пудинг, близо до площад „Митра“.

– Мислите ли, че пак ще се е облякъл като жена, сър? – попита Уолнът.

– Бъди готов за всичко, Уолнът – отговорих.

Сградата беше малка и схлупена. Една много ниска и пълна жена в черни дрехи ни пусна да влезем.

– Госпожа Пудинг? – запитах.

– Да – отговори тя.

– Казвам се инспектор сержант Уайт, а това е полицай Уолнът. Имате ли наемател на име Ебенизър Тъмбълти?

– Да, и е почтен джентълмен.

– Може ли да видим стаята му, госпожо?

Тя извади един ключ от джоба си.

– Може, но прекъсвате траура ми за покойния ми съпруг, господин Пудинг, който загина в морето.

– Моите съболезнования, госпожо – казах и я последвахме по скърцащите стълби към стаите на тавана.

– Акула – добави тя.

– Къде? – попита Уолнът и се огледа притеснено.

– Съпругът ми беше изяден от акула – каза госпожа Пудинг и се прекръсти.

Стигнахме пред стаята на Тъмбълти.

– Много добър наемател е. Тих, плаща наема навреме, любезен и възпитан. Не бих могла да искам повече. Той е идеалният пример за това, което очаквам от наемателите.

Тя пъхна ключа в ключалката и вратата се отвори. Стаята беше покрита с кръв. Имаше по целия под и по стените, и по тавана. Госпожа Пудинг изпищя и припадна в ръцете на полицай Уолнът, който се огъна под тежестта и.

Аз стоях и гледах стаята. На леглото, което беше пропито с кръв, имаше кутийка, вързана с черна панделка. Тя беше единственият предмет в стаята, по който нямаше кръв. Приближих се и я вдигнах. Беше с размера на юмрука ми. Отворих я. На дъното имаше ред човешки зъби и късче хартия с надпис.

Драги инспектор сержант Уайт,

Да се срещнем и да поприказваме в два часа днес, в Британския музей, египетската изложба.

Осведомих полицай Уолнът и го оставих с госпожа Пудинг, за да вземе кратки показания. Незабавно тръгнах към Британския музей, тъй като имах по-малко от час до срещата.

Уолнът щеше да дойде малко след мен. Вече се заоблачаваше, тънки ивици като змиорки бяха прошарили небето. Беше ден за дяволи.

Музеят беше тих и празен – преброих само шепа хора. Минах покрай редица римски статуи, до една гладки и сметановобели, тихо бдящи над мен. Краката ми тропат, отекват по каменните подове.

Египетската изложба беше на втория етаж. Видях трима души да се въртят там. Момиченце с майка си, хванати за ръка, загледани в един златен и тюркоазен супник в шкаф с резбовани крокодили. Едно кюре с червена коса и голям и също толкова червен нос пипаше черния саркофаг в средата на помещението, където един млад цар спеше в смъртта си. Чух как момиченцето говореше на майка си: