Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Както желаеш, татко.

– Прекалено много се радваш на костюмите си. Не съм си избирал актьор за син.

– Колко жалко. Мислех, че те забавлявам.

– Нямаш усещане за контрол.

– Искам да унищожавам неща. Да ги разбивам – и го погледнах в очите.

– Не съм отгледал сина си да бъде хаотичен.

– Не, отгледа ме да съм като теб. Част от бездната, татко.

Той сипа още шампанско и за двамата.

– Спасих те от смъртта, Ебенизър. Дадох ти нов дом, нов живот. В бъдеще искам да си по-контролиран. Не искам да ме е срам. От тези твои глупави игрички. Вече не си дете. Убивай каквото искаш, когото искаш, но помни кой си. Отправяш послание. Повече не искам да те виждам в женски дрехи.

– Бях много убедителен.

– Ако отново ме посрамиш, ще те отрежа. Разбираш ли ме?

– Не би посмял.

– Ебенизър. Повече никакво маскиране, никакви игрички, никакъв хаос. Трябва да контролираш това, което си, иначе ще потънеш в лудостта.

– Вече съм луд, татко.

Не ми отговори, а хапна още от телешкото.

– Всяко твое действие ме представлява. Ти си моят убиец и трябва да се държиш така, както сметна за подходящо.

– Какво искаш от мен?

– Ще оставиш онези лондонски полицаи на мира. Ще се съсредоточиш върху работата си. Нямам търпение да чуя за следващия ти проект.

– Да, да. Мислех си за проститутки, ножове и докторска чанта. Мислех си, че мога да вземам сувенири и да ги изяждам.

Татко се усмихна широко.

– Това много ми харесва, много. Как ще ги убиваш?

– Ножове, ножици и кълцане! – и отрязвам от телешкото, за да му покажа.

– Добре. Отправя ясно послание. – Избърса устни в кърпата си. – Ако отново си играеш детски игрички с полицая, ще се оправяш сам. Няма да толерирам повече глупости. Разбираш ли ме?

– Да, татко.

Започваме да ядем тортата с яйчен крем. Големи, сочни хапки. Всеки залък – грях.

Моят дом, домът на баща ми, е пълен с демони. Претъпкан. Бонбонки в буркан от сладко. Това просто няма да го бъде.

Казвам се Джон Лъвхарт и не съм се родил проклет.

Лъвхарт Лъвхарт Лъвхарт Лъвхарт Лъвхарт

Насочвам пистолета към мозъка на господин Фингърс.

Лъвхарт Лъвхарт Лъвхарт Лъвхарт Лъвхарт

Ще запомниш името ми.

Застрелвам го в главата. Мозъкът му избухва по цялата стена.

Той не е доволен от това.

Докато мозъкът му се изгражда наново, застрелвам някои от чудовищата във вечерни костюми. Глави плисват като домати по красивите ми тапети.

– ПРЕДАВАШ МЕ? ГЛУПАВО МОМЧЕНЦЕ!

Отговарям възможно най-сдържано:

– Разкарай се от МОЯ дом или ще използвам черепа ти за ваза.

– АЗ СЪМ ТИ БАЩА. КАК СМЕЕШ ДА МИ ГОВОРИШ ТАКА?

– Не си ми баща. Ти си самозванец.

Застрелвам доктор Черитри, който се опитва да се измъкне като хленчещ страхливец. Изкрещява и пада мъртъв на пода.

Морето от чудовища ме сграбчва. Гнусните му познайници.

– Дръжте го! – пищи господин Фингърс. – Свършено е с теб, Лъвхарт. – И посяга към гърлото ми.

Поглеждам към Мирър.

– Толкова съжалявам – казвам и.

Огромен орел влита през прозореца, разбивайки стъклото, и с крясък полита над демоните. Това е закрилникът и. Чува се силно блъсване по вратата и тя зейва.

Смърт влиза.

– Съжалявам, че се натрапвам – тихо казва момчето.

Мирише на формалдехид и в гласа му има нещо свръхестествено. Господин Фингърс знае кой е. Знае и е разтревожен. Момчето продължава:

– Виждам, че празнувате. Рядко ме канят на празненства. Обикновено ги развалям.

– Какво искаш? – Господин Фингърс изглежда смутен.

– Ако си спомням правилно, проведохме един малък разговор. Няма да я ядеш. Няма да увеличаваш силата си.

– Как смееш! Какво ти дава право да ми казваш какво да правя? – извиква господин Фингърс.

– Защото съм по-стар от времето, аз съм великият изравнител. Ще правиш каквото ти казвам или ще те погубя.

Силно мърморене сред гостите и ме пускат.

– Не! – крещи господин Фингърс. – НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ НЕ!

Момчето кротко вдига ръце и чудовищата започват да се разпадат на прах, едно по едно, като морска вълна. Отключвам клетката и изнасям жената Мирър на ръце.

– Какво правиш? – крещи господин Фингърс. – Тя е храната ми!

Орелът кръжи над него и крещи. На стената зад него виси огромно огледало. А стъклото започва да мърда и да се движи като вода. Мирър прави нещо. Огромният орел драска по лицето му с нокти, крещи бясно. Тя се е вгледала в огледалото и то се отваря като портал. Тя вдига ръка и господин Фингър бива всмукан в него. Писъкът му е като детски. Опитва се да го разбие и да излезе, но е заключен вътре.