Пиер Певел - Кралят

Майрин го видя, че идва към нея, прошепна нещо окуражително на стареца, усмихна му се, изправи се и отиде в един тъмен ъгъл на църквата, където изчака Лорн да дойде.

— Преди малко ми се стори, че забелязах Йерас — каза тя тихо. — Какво правиш тук? Разбрахме се, че…

— Зная. Но трябваше да се уверя, че сте добре — Каел и ти. Когато научих какво става тук… Къде е Каел?

— В добри ръце е, не се страхувай.

— Тук не сте на сигурно място.

— Никой не е.

— Ела с мен. Да идем да вземем Каел. После ще ви отведа далеч оттук със змей.

— Не.

Неприятно изненадан, Лорн можа да каже само:

— Какво?

Майрин разбра, че тонът скоро ще се повиши, хвана Лорн за ръката и го поведе вън от църквата през една ниска вратичка. Той я последва, но веднага щом излязоха отвън, раздразнено се освободи от ръката ѝ.

— Вечно ще съм ти благодарна за това, което направи за Каел и мен — каза Майрин спокойно. — Но ние не ти принадлежим. Нито той, нито аз.

— Той е мой син! — възрази Лорн, като гневно насочи пръст към нея.

— Той порасна в моя корем. Излезе между моите бедра и оттогава се храни от моите гърди. Наистина ли искаш да спорим дали е повече твой син, отколкото мой? И не се опитвай да ме заплашваш, Лорн. Не ме е страх от тебе.

Всъщност беше разтревожена, но с нищо не го показваше.

Ядосан на нея, но преди всичко на себе си, Лорн се извърна и няколко пъти бавно и дълбоко си пое въздух. С крайчеца на окото си забеляза Йерас, който го гледаше изпитателно откъм улицата. Лорн кимна с глава, за да го успокои, после се обърна към Майрин.

Беше се успокоил.

— Освен това Каел не е в състояние да понесе умората от пътуване.

— Но нали ми каза, че е добре.

— Не. Казах ти, че е в добри ръце.

Лорн се разтревожи.

— Позволи ми да го видя.

— Не.

— Болен ли е?

— Не, не е болен. Но е слаб. Крехък — гласът на Майрин се прекърши. — Много повече… Много повече, отколкото преди жреците да ми го вземат…

Лорн нежно притисна Майрин в обятията си. Тя се отпусна, зажадняла за подкрепа и утеха. За миг двамата останаха така — неподвижни и смълчани, сякаш бяха сами на света. После, с буза, опряна на гърдите на Лорн, Майрин рече:

— Тези хора имат нужда от мен, Лорн. Моето място е тук.

Лорн я притисна още по-силно към себе си.

Изведнъж пред черквата се чуха викове и шум от блъсканица.

— Какво става там…?

Следван от Майрин, която вървеше плътно зад него, Лорн отиде да види и излезе точно в момента, когато двама войници от гарнизона на Бренвост се мъчеха да влязат в църквата, като носеха един човек в безсъзнание.

— Какво става? — попита Лорн, а Майрин се втурна вътре.

Йерас, който не знаеше нищо, само вдигна рамене. Вече се струпваха любопитни, които бяха последвали войниците или бяха привлечени от шума.

— Пази вратата — нареди Лорн. — Не пускай никой да влиза.

И докато Лорн се отдалечаваше навътре в църквата, Йерас смъкна наметалото си и застана решително на прага с изваден меч. Ризницата на Ониксовата гвардия беше достатъчна, за да задържи всички на разстояние.

В църквата Майрин и отец Фасория вече се бяха навели над мъжа, който току-що бе внесен. Слаб и целият покрит с прах, той лежеше на плочите и дишаше трудно.

— Конят му падна на входа на лагера — обясняваше единият от войниците. — Целият беше потънал в пяна и беше съвършено изтощен.

— Конникът не е по-добре — рече белият жрец. — Този мъж е останал съвсем без сили.

— Ранен е — каза Майрин, като вдигна ризата на умиращия. Под навита на топка превръзка се виждаше дълбока рана. — Изгубил е много кръв.

Една монахиня донесе светилник, друга — стъклени шишенца, които показа на Майрин. Майрин взе едно, отвори го и го приближи до напуканите устни на ранения.

— Познавате ли го? — попита Лорн двамата войници.

Впечатлени, че стоят пред капитана на Ониксовата гвардия, те казаха, че не го познават.

— Аз го познавам — рече отец Фасория. — Той е ловец. Живее в Мъртвите земи… Опитва се да каже нещо!

И наистина мъжът говореше едва чуто, като се опитваше да се изправи.

— Дръпнете се! — нареди Лорн. Клекна, избута белия жрец настрани и се наведе да доближи ухото си до устата на ловеца. — Тихо!

Всички млъкнаха, не смееха дори да помръднат.

Гласът на ранения беше съвсем тих, но Лорн успя да разбере:

— Гелтите… Цяла армия… Те… идват… Дунрат… Бягайте… Бягайте!

Мъжът потрепери и изгуби съзнание.

— Какво става? — попита отец Фасория.

Лорн не отговори. Изправи се и излезе.