Пиер Певел - Кралят

След като огледаха всичко, Лорн и Логан се срещнаха при парапета на главната кула и двамата се загледаха към Мъртвите земи.

— Твоето мнение? — попита Лорн.

Бившият наемник се замисли.

— Не сме достатъчно като брой, за да победим — каза той. — Но гелтите ще се измъчат.

Теожен д’Аргор и Ониксовата гвардия пристигнаха към обяд и се настаниха в главната кула. Лорн проведе бърз разговор с графа и Нае, после събра Черните гвардейци в двора на редута и се обърна към тях, застанал на горната площадка на едно външно стълбище.

— Гвардейци! Към нас се движи армия. Тя е многобройна. Много по-многобройна от която и да било гелтска армия, събирана от времето на Мрака досега. Ще бъде тук след три или четири дни. И ако не направим нищо, ще бъде в Бренвост много преди армията на Върховния крал… — Лорн замълча. Хората му го слушаха — сурови и сериозни. Знаеха до каква степен е уязвим Бренвост и познаваха жестокостта на гелтите. Лорн продължи, като повиши глас. — Днес единствено ние можем да спрем армията, която настъпва към нас. Единствено ние можем да спасим Бренвост. Днес единствено ние можем да запазим Върховното кралство! Тук! Сред тези стени! Единствено ние! — Лорн извади меча си и го размаха. Черните гвардейци също извадиха мечовете си сред екот на стомана и сто остриета заблестяха на слънцето. — Да превърнем тези стени в крепост! И да се борим! Да се борим, защото да се бием и да паднем тук е не само наш дълг! ТОВА Е НАША ЧЕСТ!

— НА ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО СЛУЖИМ! — извика Теожен.

— ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО ЗАЩИТАВАМЕ! — отговори Ониксовата гвардия.

И заедно с Лорн всички повториха:

— НА ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО СЛУЖИМ! ВЪРХОВНОТО КРАЛСТВО ЗАЩИТАВАМЕ!

През следващите три дни ониксовите гвардейци се подготвяха. Под тройното командване на Лорн, Теожен и Наерис те затвориха и укрепиха портите на кулите и на редута. Зазидаха тази, която водеше към Мъртвите земи, и натрупаха зад нея, чак до свода, пръст и камъни, за да запушат прохода оттам. Издигнаха барикади и заслони. Докараха десетина леки оръдия от Бренвост и бурета с черен барут. Заложиха капани. Направиха прикрития с муниции. Разпределиха запасите си от вода, вино и храна. Подготвиха оръжията си. Упражняваха различни маневри за изтегляне и контраатака. Молеха се. Превързваха раните си, някои от които още не бяха оздравели след битката при Дарлат. Написаха писма до близките си, които Логан отнесе в Бренвост със змей и предаде лично на губернатора Сорво.

Едно от тях беше адресирано до Майрин:

Всички ние ще умрем тук.

Избягай веднага, щом можеш, и се грижи за него.

Гелтите пристигнаха по тъмно вечерта на третия ден.

Предупредени от своите змейници, ониксовите гвардейци ги чакаха въоръжени и внимателно наблюдаваха хоризонта. Отначало чуха барабаните и в редиците им настъпи пълна тишина, докато ритмичният тътен ставаше все по-силен и от него сякаш земята се тресеше под огромното небе.

После видяха факлите, които се появиха на хребета.

Стотици.

Хиляди.

И когато първият хребет на Мъртвите земи заприлича на обхванат от пожар в нощната тъмнина, барабаните замлъкнаха, но факлите останаха.

Йерас се върна същата тази нощ и съобщи, че армията на Върховния крал едва бе преминала полите на Закрилящите планини. Змеят му беше съвършено изтощен.

Ониксовата гвардия трябваше да издържи — сама — девет дни.

В ранното утро на първия ден Лорн беше сред хората си на бойниците на кулата, защитаваща входа на моста Дунрат откъм Мъртвите земи — тази, чиято врата Черните гвардейци бяха зазидали, и която бяха кръстили Пожертваната, защото знаеха, че нямаше да я удържат дълго. Нямаше достатъчно място, където да се бият, и около Лорн се бяха събрали петнайсетина воини, заедно с Логан. Други стояха близо до вътрешната част на кулата или в първата част на моста — първата укрепена стена. Основната част на войската, под командването на Теожен д’Аргор, беше разположена на централния редут — Главната кула — заедно със змейовете и конете.

На Пожертваната лицата бяха изопнати, но решителни и цареше пълна тишина. Чуваше се само как бойните знамена на Ониксовата гвардия плющят на вятъра, а фитилите на оръдията вече димяха. Всички погледи бяха вперени към хребета, където през цялата нощ факлите не бяха престанали да горят. Сега там нямаше никого — пуста линия, покрита с изсъхнала трева, под сивото небе.