Пиер Певел - Кралят

По мръкнало Нае дойде при Лорн, който стоеше далеч от другите и гледаше към Мъртвите земи, опрян на един парапет. Тя мина пред Логан, неподвижен и мълчалив в тъмнината, двамата си кимнаха, после подаде на Лорн паница с рагу.

— Яж — и понеже в погледа на Лорн се появи някакво подозрение, тя добави. — Няма да е това, което ще те убие тази вечер, обещавам.

— Благодаря.

Лорн пое паницата и я сложи на бойницата, на която се бе опрял с лакти. Нае застана до него, извърната в същата посока, стояха рамо до рамо.

— Това днес беше победа — каза тя след малко.

— Зная.

— Всичко протече според твоите планове.

— Да.

— Тогава какво те тревожи?

Лорн се поколеба, преди да отговори.

— Използваха само няколкостотин воини — рече той накрая. — Те са две-три хиляди, а хвърлят в боя само няколкостотин воини. Защо?

Нае се замисли.

— Знаели са — каза тя. — Знаели са, че няма да можем да удържим Пожертваната. Знаели са също, че и ние сме го разбрали и че следователно от наша страна ще има твърде слаба съпротива.

— И че, понеже не можем да защитаваме Пожертваната… — започна Лорн.

— … ще я изоставим — довърши Нае. — Мислиш ли, че са се досетили също и че ще я разрушим?

— Вероятно. Гелтите са варвари, диваци. Но не са малоумни. Едно нещо научих в Далатия, когато се биех с тях, и то е точно това… Ние бяхме принудени да пожертваме тази кула. Гелтите са го разбрали и също пожертваха само войските, които бяха необходими да стане така. Колко войници изгубиха те днес? Стотина?

— Да, така мисля.

— Това не е чак толкова висока цена, когато разполагаш с армия от две-три хиляди души.

Нае се извърна към Лорн и го погледна в очите.

— Защо това те тревожи толкова?

— Защото гелтските племена, с които съм се сблъсквал, щяха да се избият помежду си, за да превземат Пожертваната и да спечелят първата победа в тази битка. Дори и да знаеха, че сигурно ще я взривим. Въпрос на слава, на чест… Но сега някой е успял не само да събере воините от поне стотина племена, но и да ги накара да му се подчиняват. Да им наложи авторитета си и да накара да замлъкнат вековните разправии и съперничества. Ако гелтите от Мъртвите земи никога не са представлявали истинска заплаха за Върховното кралство, то е защото племената им враждуваха помежду си още от времето на Мрака. Но един изключителен вожд е успял да ги обедини и точно с този вожд се сблъскваме тук — Лорн въздъхна. — Ето това ме тревожи.

На следващия ден гелтите не нападнаха.

Все така нащрек Ониксовата гвардия напразно наблюдаваше пустия хребет, който сутринта бе преминат само от десетина змейници. На редута веднага бе вдигната тревога и Лорн бързо се изкачи при бойниците на Главната, където граф Д’Аргор вече бе отишъл заедно с други Черни гвардейци.

— Нападат ли? — попита Лорн, макар да не му се вярваше.

— Съмнявам се — отвърна Теожен.

На война змейниците можеха да бъдат добри разузнавачи и много добри вестоносци, но — освен ако не яздеха огнени змейове — бяха доста лоши бойци. Най-много можеха да хвърлят по врага отвисоко някое и друго копие или гранати със запален фитил, но бяха съвършено уязвими за стрелбата с каменохвъргачка или оръдие, дори с лък или арбалет. А освен това във всички армии змейниците бяха рядкост и поради това бяха твърде ценни. Нямаше почти никаква полза да бъдат хвърлени в битка и да се поеме рискът от загубата им.

— Добре тогава, какво правят? — настойчиво попита Лорн.

И нареди оръдията да бъдат готови за стрелба.

Ненужна предпазливост. Следвани от всички погледи, гелтските змейници покръжаха известно време в небето като лешояди над плячка, после прелетяха над моста на Дунрат и изчезнаха по посока на Исерн.

— Разузнавачи? — колебливо предположи Лорн.

Теожен неуверено вдигна рамене.

За ониксовите гвардейци кулата, която защитаваше моста, беше Бдителната. Там винаги имаше часови на пост, но Лорн реши, че занапред десет души постоянно ще патрулират там. И също така реши да не зазиждат нейната порта, която беше единственият им изход.

Настана вечер, после нощ.

Ониксовите гвардейци се поотпуснаха, почувства се известно разведряване. Вторият ден свършваше вече и оставаха още само седем, които трябваше да издържат, докато дойде кралската армия. Дали гелтите се бяха отказали? Явно разрушаването на Пожертваната и загубите, които бяха понесли предния ден, ги бяха накарали да размислят. Може би се бяха разколебали, изправени пред решимостта на противниците си.