Пиер Певел - Кралят

Всички необходими приготовления бяха направени през нощта и на зазоряване Черните гвардейци поеха след граф Д’Аргор към моста на Дунрат, Йерас полетя на изток, а Лорн и Логан се насочиха към Мъртвите земи. Вече изобщо не ставаше въпрос да се преследват гелтите, които плячкосваха Исерн, и да се помогне на жертвите. Изоставяйки последните бежанци на съдбата им по пътищата на Исерн, Ониксовата гвардия трябваше да се изправи пред опасност, за която знаеше, че е много по-голяма, но тепърва ѝ предстоеше да разбере точно колко.

С това намерение Лорн и Логан полетяха на северозапад, яхнали змейовете, минаха главното течение на Ворл малко преди пладне и полетяха над степите — все по-безводни и пусти — на Мъртвите земи. Хоризонтът пред тях се простираше огромен и монотонен, осеян от скалисти хълмове. Следобедът вече свършваше, когато забелязаха облак прах, който беше толкова голям, че можеше да се дължи единствено на голямо множество хора. В този миг те се спуснаха надолу и като летяха ниско, се насочиха към една скалиста издатина, зад която оставиха змейовете, а после се изкачиха на върха ѝ. Легнал на земята, Лорн разгъна далекогледа си…

И видя.

Наистина се движеше множество — множество от войници, които тичаха, без умора, като носеха оръжията и припасите си на гръб. Конниците не бяха много, но няколко групи гелти теглеха на ръце каруци, в които бяха клекнали жреци-магьосници. Варварски бойни знамена се вееха в ритъма на тичането. Барабани отмерваха движението. Във въздуха кръжаха змейници.

Без да каже дума, Лорн подаде далекогледа на Логан, който изпсува и попита:

— Колко ли може да са?

— Две хиляди. Най-малко.

— Бих казал дори три.

— Досега виждал ли сте толкова много гелти, събрани в една армия?

— Не.

Логан върна далекогледа на Лорн.

— Ние летяхме около осем часа. Следователно сме изминали около петдесет левги птичи полет.

— Ако не се уморят…

— Няма да се уморят. Това са гелти.

— … ще стигнат в Бренвост до седмица.

— А до моста на Дунрат след четири дни — добави Лорн. — Точно там ще ги чакаме. Да се връщаме. Сега вече всеки час е ценен.

Лорн и Логан трябваше да спрат за няколко часа през нощта и пристигнаха при моста на Дунрат едва в средата на следващата сутрин. Това беше древен мост, построен преди много векове, целият от черен и сив камък. Видът му внушаваше страх, както всички градежи от времето на Мрака. Минаваше над пролом, в дъното на който Ворл течеше между стръмни, почти отвесни скали. Беше широк около петдесет метра, а дължината му беше два пъти по триста метра: всъщност мостът беше двоен, като двете му части се събираха при една огромна скалиста колона, побита сред водите на реката, която се извисяваше в средата на пролома. Някогашните архитекти и инженери неслучайно бяха избрали това място — по-лесно беше да се построят два свода от по триста метра, отколкото един от шестстотин.

Лорн прелетя със змея под всеки свод и разбра, че мостът не може да бъде разрушен: армия от работници можеше да успее след месеци усилен труд, а всичкият барут на Върховното кралство нямаше да стигне, за да бъде вдигнат във въздуха. Следователно трябваше да го защитават и — за щастие — той беше направен точно за това. И наистина мостът на Дунрат се пазеше от кула във всеки край, но най-вече от редут, който се издигаше в средата му, върху скалната колона, там, където се събираха двете му части. Така че за да се стъпи на моста, трябваше да се мине през една от портите, а за да се премине целия мост, трябваше да се мине през редута, който се състоеше основно от голяма, ниска кула, заобиколена от крепостна стена с бойници.

Лорн и Логан се приземиха на редута, обиколиха го, после внимателно разгледаха двете кули, които го пазеха. Изоставени отдавна, централните и страничните сгради бяха служили за убежище на всякакви животни, но също и на пътници, разбойници или иманяри, минавали оттук през всичките тези векове. Освен това до неотдавна бяха квартирували и войници. Помещенията бяха празни, в камините бяха гнездили хищни птици. Тук-там беше оцелял по някой капак на прозорец. Но покривите, стените и подовете бяха здрави, въпреки обичайните поражения на времето и климата. Големите двукрили порти на кулите, както и вратите на главната кула зееха отворени, но изглеждаха солидни и сигурно можеха да бъдат затворени и — при нужда — зазидани.