Пиер Певел - Кралят

— Вие знаете как да управлявате град — каза Лорн на граф Д’Аргор. — Искам да помогнете на губернатора. Всъщност искам да го заместите. Сорво е на края на силите си. Няма да представлява никаква трудност да се опре на вас.

— Разбрано — каза Теожен.

— Още утре сутрин нашите съгледвачи ще огледат провинцията от въздуха. През това време ние ще патрулираме по пътищата, за да осигурим спокойствието, като обаче ще бъдем в готовност да се намесим навсякъде, където съгледвачите видят гелти — Лорн разгърна една карта на областта върху олтара. — Искам тези диваци да разберат, че вече не са господари на Исерн — той сложи пръст на картата. — Ще следваме тези пътища, като ще се срещаме тук, тук, тук и тук. Змейниците ще осигуряват връзката между патрулите. Първата ни задача е да пазим пътищата. Там бегълците са лесна плячка за гелтите, но също и — както разправят — за разбойниците. Това трябва да спре. След това ще се заемем с околните села. И когато областта отново стане сигурна, ще прогоним тези гелти чак в Мъртвите земи. Разбрано?

Събрани около олтара, Теожен, Логан и Нае потвърдиха, а в това време Лорн забеляза Йерас, който му правеше знак откъм входа на църквата.

— Знаете какво да правите — каза Лорн и отиде при Йерас. Хвана го за лакътя, отведе го настрани и попита. — Е?

— Намерих я.

Малко по-късно Лорн и Йерас излязоха от замъка и потънаха в тъмнината, загърнати в дълги черни наметала.

Йерас заведе Лорн в един от лагерите, разположени в покрайнините на Бренвост. Това беше островче, в което цареше насилие и бедност, мръсотия и болка, и което сякаш никога не спеше истински. Цели семейства се подслоняваха в палатки. Някои спяха направо на земята, увити в тънки одеяла, зъзнещи от треска. Тук-там имаше петна светлина — на местата, където бяха сложени няколко паянтови маси и хората пиеха лошо вино, а жените се продаваха в полумрака — прави, с поли, запретнати отзад. Плачеха деца, измъчвани от глад. Пияници се биеха. Мародери, гледащи страшно, дебнеха за възможни жертви и се движеха по алеите, уверени в силата си.

— Благодарение на вашите сведения успях да открия в кой керван е била. И в кой ден е пристигнал този керван. Намерих водача на кервана и после стана малко по-сложно. Най-накрая обаче попаднах на един човек, който ми каза да дойда да потърся тук.

Стояха пред църква, построена на кръстопът, към която предградията на Бренвост малко по-малко се бяха приближавали през годините, а след това лагерът на бежанците я беше обградил. Беше заобиколена от ограда, направена от всевъзможни подръчни средства, а до напуканите ѝ стени се опираха дървени бараки. Лорн забеляза няколко счупени стъкла на прозорците.

— Тук? — попита той. — Сигурен ли си? — Йерас кимна утвърдително. — Ти видя ли я?

— Да.

— Говори ли с нея?

— Предпочетох да запазя дискретност.

— Чакай ме тук. И си отваряй очите.

— На вашите заповеди.

Тишината в църквата се нарушаваше от накъсано дишане, стенания, кашляне. Подът беше осеян със сламеници, на които бедняците и болните спяха по двама или трима. Тук-там горяха няколко свещици. Във въздуха се носеше застоял прах, миришеше на мизерия и отчаяние.

Вратата изскърца и стресна един стар жрец на Ейрал, който дремеше, седнал на един стол. Белият жрец отвори очи, видя Лорн, стана и му каза учтиво, но уморено:

— Късно е, синко. Каквото и да желаете, елате утре.

Лорн свали качулката си и отметна наметалото, така че да се види гербът на Черната гвардия.

— Аз съм Лорн Аскариан — капитан на Ониксовата гвардия.

При други обстоятелства свещеникът сигурно щеше силно да се учуди, но умората му беше толкова голяма, че притъпяваше всичките му сетива. Той само вдигна едната си вежда и рече:

— Аз съм отец Фасория. Пристигането на вашата гвардия породи много надежди, капитане. С какво мога да ви помогна?

— Търся една жена.

— Как се казва?

— Не мисля, че ви е казала истинското си име. Но зная, че е тук. Дошла е с малко дете — отец Фасория се поколеба. — Няма да ѝ причиня никакво зло. Тъкмо напротив.

Жрецът се дръпна встрани и направи знак с ръка на Лорн да мине.

— Моля ви, синко, не смущавайте почивката на болните.

Лорн благодари с кимване и тръгна из църквата. Монахини се грижеха за болните или се молеха до постелите им. Една жена обаче не беше облечена в бяло и главата ѝ не беше покрита. Беше Майрин. Държеше главата на един старец и му помагаше да изпие някакво лекарство. Лорн почувства сякаш огромен товар се смъкна от него. Да знае, че Майрин беше пристигнала в Бренвост, като се бе измъкнала от гелтите, беше едно, но да я види жива и здрава — това беше истинско освобождаване. Лорн се огледа за бебешко кошче.