Крис Бънч - Кралят-воин

книга трета от трилогията "Кралят-маг"

Нечаканите кораби се появиха малко преди да падне вечерният здрач. От няколко часа гледахме как се приближават към моя остров-затвор и се чудехме — никой не можеше да плава в тези води без разрешение на властите. Бяха три, един голям търговски и два бързи пиратски преследвача — дълги лъскави галери.

Пазачите ми се разтичаха по укрепленията. Страхуваха се, че императорът — вече се бе разчуло, че е жив — може да се опита да ме освободи — мен, последния от трибуните му с оцапани от кръв ръце, взели и задържали с огън и меч трона на Нуманция.

Но императорът в безмерната си арогантност бе решил, че е по-велик от богинята на смъртта Сайонджи и беше нахлул в кралство Майсир, на юг от нас.

Армията ни беше разгромена, Нуманция — окупирана от майсирците, а аз лично повалих Тенедос в безсъзнание, когато заплаши да изпрати кошмарен демон най-напред срещу нашествениците, а сетне — и срещу въстаналите провинции и столицата ни Никиас.

Тенедос също като мен бе пратен в изгнание на самотен остров. Байран, кралят на Майсир, несъмнено бе хранил надеждата, че тихо и кротко ще ни удушат или ще ни помогнат да паднем от зъберите, щом нещата се поукротят.

И наистина, за Тенедос бе съобщено, че е умрял, а аз самият очаквах примирено своя убиец. Беше ми все едно. Светът около мен бе потънал в кръв и развала.

Но скоро светът около всички нас се преобърна: Тенедос беше фалшифицирал смъртта си. Беше се добрал до континента и сега изграждаше армията си, готов да си възвърне трона от марионетките на Байран, управляващи в Никиас.

Но щом влязоха в малкия пристан под моята крепост-затвор, корабите подадоха определени сигнали и тъмничарите ми се успокоиха. Корабите идваха от Никиас, изпратени от Великия съвет.

Аз, от своя страна, долових в душата си шепота на страха, въпреки уж готовността ми да се завърна на Колелото, за да ме съди Сайонджи и да ме накаже с по-жалък живот заради хилядите, които бях изпращал на смърт като Първи трибун Дамастес а̀ Симабю, барон Дамастес Газки.

Не че бях пощаден от бича на боговете в този си живот. Съпругата ми, вече покойница — Маран, контеса Аграмонте — се беше развела с мен, след като общата ни любов, Амиел Калведон, бе убита от фанатиците товиети; а по-късно, в Майсир, Алегрия, моята прелестна дарлиада, бе издъхнала в дългото бягство от майсирската столица Джарра.

Облизах пресъхналите си устни и намерих достатъчно благоразумие да се изсмея високо — цялото това време бях преживял в хленч най-сетне да получа забвение, като последен страхливец, а не като воин, и сега, когато се появи предвестникът му, бях изпитал ужас. Стегнах се, изпълнен с решимост да загина с чест, гордо.

Прибрах се в просторната си квартира — „килия“ само заради решетките на прозорците с изглед към морето и двукрилата врата с охранявано преддверие между тях, и обмислих нещата. Можех или да запазя благородство и спокойно да посрещна мига на смъртта, както се очаква от героите, или да падна в бой. Спомних си за една екзекуция в Майсир, когато капитан Ателни Ласта, вместо да си умре кротко, уби палача и още осем души, преди да се върне на Колелото.

Помислих си за него и за разните дреболии, с които се бях сдобил през дългото време на затворничество, и отново се засмях. За какво му е на човек да трупа оръжия, ако търси хубава, мигновена смърт?

Свил бях един кухненски нож и грижливо го бях скрил в една фуга между камъните на стената на килията ми, и метална топка, с каквато бях убил ландграф Мейлбранч преди толкова време в Кальо. Разполагах също така с най-важното от всички оръжия — четири златни монети и три сребърни, спечелени с предпазливи залози с тъмничарите ми — отначало медни петаци, след това — с вдигане на залога, сребро и злато. Прибрах тези неща по разни удобни места по тялото си и зачаках.

Двама стражи ме поведоха при началника на затвора Джелап. Беше свестен човек, бъбрив стар домин, прекарал петдесет години под знамената. Това бе последното му назначение преди пенсиониране. Често съм се чудил какво мисли за това си назначение — четиристотин пазачи на огромна каменна крепост само с един затворник.

В кабинета му чакаха трима мъже, облечени в странна униформа — доста дразнещо сиво с червени кантове, — и прецених, че трябва да са от Гвардията на мира, последната военна сила, която крал Байран бе позволил на Нуманция. За подигравка бяха организирани в корпуси, като моята бивша армия, макар че всеки „корпус“ наброяваше сто и петдесет души и се командваше от трибуна предател Ерни. Редиците на Гвардията на мира бяха попълнени с главорези, обичащи грубата сила дотолкова, че нямаха нищо против да я прилагат срещу съотечествениците си.