Крис Бънч - Кралят-воин

— Може и по-лошо да е. Барту и Скопас бяха от тъпаците на Властта на Десетимата и по това, което чета напоследък в уличните прокламации, нищо не са научили оттогава.

— Императорът почти унищожи Нуманция — напомних му.

— Може и да е така — кротко отвърна Перак. — Но има достатъчно хора, които искат да го видят пак да опита трона, и моментът е подходящ.

Продължих към кабинета на Джелап, без да възразя. Тримата не бяха толкова яли, колкото пили, и пиенето ги беше ударило. Джелап, изглежда, ги беше окуражавал с примера си, защото носът му бе позачервен и речта му се лееше размазана.

— Готов ли си? — попита ме Каталка.

— На вашите заповеди.

— Тогава да тръгваме — докапчи чашата си. — Не знам много за океана, но знам, че е най-добре да оставиш брега, когато настъпи нощта. Хайде с нас, затворник. И не се опитвай да бягаш.

За малко да се изсмея. Да бягам? От тази скала сред океана? Ако беше възможно, щях да съм го направил преди година или повече. Надигнах багажа си. Изобщо не си направиха труда с обещаното претърсване.

На слизане към кея сержант Перак се приближи, ръката му бързо се плъзна напред и ми подаде нещо. Беше кама, прибрана в ножница. Пъхнах я в пътната си торба и го погледнах. Лицето му беше безизразно.

Качихме се в лодката и тя се отдели от кея. Обърнах се, за да погледна за сетен път затвора, който никога вече нямаше да видя, и забелязах нещо наистина съвсем странно.

Стражите се бяха изпънали по зъберите на крепостта и по пътеката към кея, с домин Джелап в челото им. Взели за почест.

Почест за кого?

Едва ли за гвардейците.

Не можех да повярвам, че е за мен, последния жив спомен за тиранията на Тенедос.

Но все пак станах, опрях се на един от гребците и отвърнах на воинския поздрав, с юмрук до рамото.

А после се обърнах към чакащия ме кораб и онова, което предстоеше да ми се случи в Никиас.

Докато плавахме към река Латейн и Никиас, не спирах да се мъча да уловя течението на бъдещето. Не бях окован, нито ме пазеха особено зорко и го приех за добър знак, въпреки че не можех да си представя какво мога да направя, освен да скоча през борда и да намеря смъртта си. Каталка ме увери, че му е заповядано при всякакъв опит да избягам да ме убият на място.

Дадоха ми каютата на помощник-капитана, която се оказа доста просторна. Прекарвах щастливи часове — гледах през люка или от палубата, възхитен, че мога да виждам левги напред, без да ми пречат каменните стени.

Моряците се държаха настрана от всички ни и не допускаха да ги въвлекат в каквито и да било разговори.

Камата, дадена ми от Перак, се оказа доста гадна, наистина смъртоносна — дълга една педя, с три пръста широко острие при дръжката и остра като бръснач. Дръжката и предпазителят бяха от най-обикновен метал, с ръкохватка от твърдо черно дърво. Предназначението й беше съвсем ясно. Намерих й добро скривалище — тънка връв, стегната около кръста ми — канията бе провесена пред члена ми. Забелязал съм, че хората винаги се чувстват малко неудобно да претърсват нечии гениталии. Трябваше малко да внимавам при сядане, да не би изведнъж да се окажа подходящ за пеене във високите регистри вместо за воин, но се чувствах много по-добре във всяко отношение — както винаги се чувства един воин, щом е въоръжен.

След четири дни видяхме суша — обраслите със зелена джунгла продълговати островчета на Делтата, и помирисах горещия тропически поздрав на родината си.

Крайбрежната наблюдателница в началото на канала беше пуста и занемарена, наполовина порутена, а шамандурите, очертаващи канала — отдавна небоядисвани. Не видях много морски кораби да излизат или да се връщат в канала.

След един ден нагоре по реката подминахме хелиографска станция и сигналите поеха напред-назад, за да известят в Никиас за пристигането ни.

По канала се виждаха рибарски лодки, подкарали към града улова си — големите зелени раци на Делтата. Едната галера загреба покрай една от лодките и скоро се върна с пълни кошове раци за вечеря.

Рибарите бяха младежи, всъщност още момчета, имаше и млади жени. Почти нищо не знаех за обичаите в Делтата, затова попитах един от моряците дали това е обичайно и ако е така, какво работят тукашните мъже?

Той ме изгледа, все едно че съм кръгъл идиот, после се озърна да се увери, че никой не вижда, че говори с презрения затворник, и рече:

— Мъжете им са тор… В Майсир, Камбиасо, Кайт… Да не би да сте забравили, че наскоро имаше война?