Марк Лорънс
Кралят на тръните
(Втора книга от "Разделената империя")
Посветена на моя син Родри.
Марк Лорънс е учен, който работи върху изкуствения интелект. Има двойно гражданство — британско и американско, има и високо ниво на достъп до секретна информация както в Щатите, така и във Великобритания. Достатъчно квалифициран е да каже: „Това не е висша математика… о, момент, всъщност е точно това.“ Семеен, с четири деца, живее в Бристол.
Намерих тези страници пръснати по скалите от капризен вятър. Някои бяха толкова обгорели, че думите не личаха, други се разпадаха в ръцете ми. И въпреки това ги събрах, надпреварвах се с повеите, сякаш страниците разказваха моята история, а не нейната.
Историята на Катерин, леля Катерин, сестрата на моята мащеха, Катерин, за която от четири години копнеех безутешно, Катерин, която чертае чудати пътеки в сънищата ми. Няколко десетки оръфани страници, безтегловни в ръката ми. Снежинки се плъзгаха по тях, твърде студени да залепнат.
Седях сред дима и отломките на замъка си, сляп за мъртвите, които воняха на купчини. Планини се издигаха околовръст и в сравнение с тях ние изглеждахме като джуджета, дори Призрачния и обсадните машини приличаха на играчки, захвърлени след като са изиграли своята роля. Очите ми сълзяха от дима на огньовете, студеният вятър ме пронизваше до кости, но аз седях там и четях спомените ѝ.
ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН
3 октомври, година 98 от Междуцарствието
Анкрат. Висок замък. Стаята с фонтана.
Стаята с фонтана е грозна като всички други стаи в този грозен замък. Фонтан няма, само нещо като чучур в паница, който капе по малко. Придворните дами на сестра ми пръскат стаята по шевовете и шият, вечно шият, а на мен цъкат неодобрително, задето пиша, сякаш мастилото оставя петна, които никой и нищо не може да отмие.
Главата ме боли, червивият корен не помага. Брат Глен каза, че е почистил раната, но аз намерих в нея парченце от керамика. Гадно човече е този Глен. А вазата ми я подари мама на изпроводяк, когато тръгнах със сестра си. Мислите ми скачат, главата ме боли, а проклетото перо не ме слуша.
Дамите бродират ли, бродират. Бод зад игла, кръстат бод, бод по диагонал. Боцкат умеято с острите си иглички, а мозъчетата им затъпяват ли, затъпяват. Мразя ги — вечно цъкат с език, боцкат с иглите и завалят говора си по анкратски.
Погледнах какво съм написала вчера. Не помня да съм го писала, но явно съм, защото в дневника ми пише как Йорг Анкрат се е опитал да ме убие, след като е удушил Хана. Ако наистина е искал да ме убие, пък макар и с импровизирано оръжие като вазата на мама, сигурно щях да съм мъртва. Умее да убива той, за друго може и да не става, но да убива умее. От Сарет разбрах, че онова, дето Йорг го каза в тронната зала, за хората в Гелет, които били изгорели от първия до последния… всичко било вярно. Замъкът на Мерл Гелетар вече го нямало. Виждала съм го като малка този Мерл. Помня, че беше с червено лице и много зъл. Помня, че се изплаших, приличаше ми на човекоядец. За него не ми е мъчно. Но другите, хилядите други хора… Не може всички да са били лоши.
Трябваше да намушкам Йорг, преди той да ме фрасне с вазата. Но ръцете често не ме слушат, проклетите. Ето и сега — треперят, а с тях и перото; не могат да бродират; и не намушкват племенници, когато им казвам да го направят… Брат Глен каза, че момчето ми било съдрало роклята. Вече за нищо не става горката. Дори празноглавите придворни дами с иглите и конците си не могат да я спасят.
Много взех да злобея. Заради главоболието ще да е. Сарет все ми повтаря да съм мила. Бъди мила. Маери Кодин например не била чак толкова лоша, не била само клюкарка и бродирачка. Да, ама сега седи с другите, бродира и цъка с език. Ако сме само двете, може би ще намеря за какво да си говоря с Маери. Ето. Мила съм. Толкоз за един ден ми стига. Сарет винаги е мила и докъде я докара това? Омъжена е за старец, при това не някой кротък дедик, а човек студен и страшен, и в корема ѝ расте дете, което сигурно ще е диво като Йорг Анкрат.
Ще ги накарам да погребат Хана в горското гробище. Маери каза, че там щяло да ѝ е добре. Всички слуги в замъка ги погребвали там, освен ако семействата им не си ги приберели. Рече също, че щяла да ми намери нова камериерка, но… как да сменя Хана, все едно е скъсана дантела или счупена ваза? Толкова е коравосърдечно. Утре ще отидем на гробището. Сега някакъв човек ѝ сковавал ковчега. Имам чувството, че забива пироните не в дървото, а в моята глава.
Читать дальше