Марк Лорънс: Кралят на тръните

— Стига да ви хареса, господарю — отвърна тя и даже се сгъна в лек реверанс.

Взех дрехата. Тежичка беше.

— Котки? — попитах. — Като гледам, май бая котки са одрали за това чудо.

— Самур — каза жената и стисна устни. — Самур и златна бродерия. Граф… — прехапа си езика, преди да е довършила.

— Граф Ренар се е оженил с тази дреха, нали? — попитах аз. — Е, щом онова копеле я е сметнало за приемлива, значи ще свърши работа и на мен. Поне ще топли, като гледам. — Чичо Ренар ми беше длъжник за тръните, за изгубена майка и изгубен брат. Бях му взел живота, замъка и короната, но той още ми беше длъжник. Една самурена роба не можеше да занули сметката ни.

— Добре ще е да побързаш, кралю — рече Кодин. Стрелкаше с очи двора горкият, озърташе се за убийци. — Трябва да направим втора проверка на отбранителните линии. Да планираме продоволствието за кенските стрелци, а също да обсъдим условията. — Поне събра достатъчно смелост да ме погледне в очите при последното.

Върнах робата на Мод и ѝ позволих да ме облече под погледите на мъжете от патрула. Не удостоих Кодин с отговор. Бледен ми се виждаше. Винаги съм го харесвал, от първата ни среща, когато се опита да ме арестува, та досега, когато дръзваше да намекне за капитулация. Смел, разумен, способен, честен. Мъж за пример.

— Хайде да приключваме — казах аз и тръгнах към параклиса.

— Необходимо ли е? Това с женитбата? — Пак Кодин. Упорито играеше ролята, на която лично го бях насадил. Говорѝ ми, така му бях заръчал. Никога не допускай мисълта, че съм непогрешим. — Стане ли ви съпруга, може да пострада сериозно. — При последното Райк се изкиска. — Ако е само гостенка, ще поискат откуп за нея и ще я върнат на Конски бряг.

Разумен, честен. Качества, които не бих могъл дори да имитирам.

— Необходимо е.

Стигнахме до параклиса по спираловидна стълба, покрай рицари с тежки брони. Гербът на граф Ренар още прозираше под моя на нагръдниците, сякаш властвах тук от четири месеца, а не от четири години. Поданиците от благородно потекло, които се бяха оказали твърде бедни, твърде глупави или твърде лоялни, за да избягат, вече се бяха събрали в параклиса. Селяните чакаха в двора отвън. Надушвах ги осезаемо.

При вратите спрях и вдигнах пръст, преди рицарят да е посегнал към дръжката.

— Условия?

Пак видях детето, този път под кръстосаните знамена на стената. Беше пораснало заедно с мен. Преди години го виждах като бебе, което ме гледа с мъртви очи. Сега беше на четири-пет. Почуках с пръсти по челото си в бърз ритъм.

— Условия? — повторих. Изричах думата само за втори път, но тя вече ми звучеше странно, лишена от смисъл, както става с думите, ако ги повториш многократно. Сетих се за медната кутия в стаята си. Изби ме студена пот. — Няма да има условия.

— В такъв случай накарайте отец Гомст да побърза с церемонията — каза Кодин. — Да приключим тук и да се погрижим за отбраната.

— Не — рекох. — Няма да има отбрана. Ще нападнем ние.

Бутнах рицаря от пътя си и отворих широко вратите. Параклисът беше пълен с хора, претъпкан. Изглежда, моите благородници бяха по-бедни, отколкото си мислех. А вляво — ярко петно в сини и виолетови оттенъци, придворни дами и рицари с брони в цветовете на дом Утрен, цветовете на Конски бряг.

При олтара пък, свела глава под венец от лилии, стоеше невестата ми.

— Мамка му — рекох.

Малка си беше. На дванайсет или там някъде.

Браковете бяха слабото лепило, което крепеше Стоте от пълен разпад. Бяха балсамът, който успокояваше временно инфекцията и осигуряваше кратки интерлюдии от мир, паузи в кръвопролитната Война на Стоте. А този конкретен брак висеше като меч над главата ми близо четири години.

Вървях по пътечката между скамейките в параклиса, а наоколо ми се тълпеше каймакът на Ренар. То пък един каймак, тури му пепел. Проверил бях архивите и знаех, че повечето ми велможи са внуци на козари. Чудно ми беше, че са останали. На тяхно място щях да разсъждавам като Кент Червения и отдавна да съм прехвърлил Матераците с каквото мога да нося на гръб.

Миана ме следеше с поглед, свежа и наперена като лилиите на главицата си. И да я плашеше съсипаната лява половина на лицето ми, не го показваше. Засърбяха ме пръстите да ги плъзна по грапавите белези на бузата си. Жегата на онзи огън се разля за миг по вените ми, споменът за болката стегна възли по цялото ми тяло.