Марк Лорънс - Кралят на тръните

Трябваше да оставя Йорг да умре още там, на пода в тронната зала. Но ми се стори нередно. Проклет да е.

Утре ще погребем Хана. Тя беше стара и все се оплакваше от болежките си, но това още не значи, че е била готова да си отиде. Ще ми липсва. Корава жена беше, дори жестока понякога, но с мен беше мила. Не знам дали ще се разплача, когато я положим в гроба. Би трябвало. Но не знам дали ще се разплача.

Но това е за утре. Днес имаме гост. Принцът на Стрела ще идва, заедно с брат си принц Еган и свитата им. Подозирам, че Сарет иска да ме омъжи в техния дом. Или тя, или онзи старец, крал Олидан. Напоследък Сарет рядко мисли със собствената си глава. Ще видим.

Май ще е добре да си легна сега. Да поспя. Току-виж утре съм се събудила без главоболие. Току-виж странните сънища се разкарали. Може пък вазата на мама да ги е прогонила от главата ми.

„Отвори кутията, Йорг.“

Гледах я. Медна кутийка с гравирани тръни, без ключалка или закопчалка.

„Отвори кутията, Йорг.“

Медна кутия. Твърде малка, за да побере глава. Най-много детски юмрук да вкараш в нея.

Чаша, кутията, нож.

Гледах кутията и мътните отражения на пламъците в огнището. Топлината им не стигаше до мен. Оставих огъня да догори. Слънцето се смъкна и сенки откраднаха стаята. Спрях поглед върху жарта. Среднощ отмина, а аз все така седях и не мръдвах, като да бях издялан от камък, като че движението беше грях. Напрежение ме връзваше на възли. Усещах го в челюстите си, в скулите. Усещах неравностите на дървената маса под върховете на пръстите си.

Луната изгря и нарисува призрачни сенки по каменния под. После откри сребърната ми чаша с недокоснатото вино и почна да си играе с метала. Облаци глътнаха небето и в мрака заваля дъжд, натежал от стари спомени. В малките часове на нощта, изоставен от огън, луна и звезди, аз посегнах към кинжала. Опрях наточеното му острие в китката си.

Детето лежеше неподвижно в ъгъла, крайниците му свити по начин несъвместим с живота, непоправимо мъртво. Понякога си мисля, че съм виждал повече призраци, отколкото живи хора, но това момче, това четиригодишно дете, не спира да ме преследва.

„Отвори кутията.“

Отговорът се криеше в кутията. Това поне знаех. Момчето искаше да я отворя. И аз исках да я отворя, исках да пусна спомените, да се излеят, нищо че са тъмни, нищо че са опасни. Притегляше ме като ръба на пропаст, все по-силно, обещаваше избавление.

— Не.

Обърнах стола си към прозореца. Дъждът постепенно обръщаше на сняг.

Кутията я донесох от една пустиня, така гореща, че да те изгори и без помощта на слънцето. Четири години я пазя. Нямам спомен кога за пръв път е попаднала в ръцете ми, нито от кого съм я взел, знам само, че в нея има ад, който едва не ми прекърши разсъдъка.

Лагерни огньове блещукаха далечни в суграшицата. Толкова бяха много, че очертаваха релефа под себе си, възвишенията и падините на планинския терен. Три долини с хора на Стрелянския принц. В една не биха могли да се съберат. Три долини, пълни с рицари и стрелци, пешаци, пикари, брадвари и мечоносци, каруци и фургони, обсадни машини, стълби, въжета и катран. И някъде там, в синя шатра, Катерин Ап Скорон със своите четири стотици, изгубена в множеството.

Тя поне ме мрази. Предпочитам да умра от ръката на човек, който иска да ме убие, който ще почерпи удовлетворение от смъртта ми.

До ден войските на противника ще ни обградят, ще затворят последните долини и планински пътечки към изтока. И тогава ще видим. Четири години удържах Призрачния, откакто го отнех от чичо си. Четири години съм крал на Ренар. Няма да се дам лесно. Не. Битката ще е на живот и смърт.

Сега детето стоеше вдясно от мен, обезкървено и мълчаливо. Не излъчваше светлина, но винаги го виждах в мрака. Дори със затворени очи. Гледаше ме с очи досущ като моите.

Махнах острието от китката си и вместо това почуках с върха му по зъбите си.

— Нека дойдат — казах. — За мен ще е облекчение.

Самата истина.

Станах и се протегнах.

— Остани или се махай, призрако, както решиш. Аз мисля да поспя.

Виж, това си беше лъжа.

Слугите дойдоха призори и аз ги оставих да ме облекат. Глупава работа, но излиза, че когато си крал, правиш като кралете. Дори ако си крал с медна коронка, имаш един-единствен грозен замък, а земите ти се катерят и спускат под непристоен ъгъл и приютяват повече кози, отколкото хора. Излиза, че поданиците са по-склонни да умрат за крал, когото всяка сутрин обличат нескопосани селяци, отколкото за крал, който сам може да си облече дрехите.