Марк Лорънс: Кралят на тръните

— Борон — подсказа ми Макин.

— Да, Борон. Кажи ми истинската причина, без да лъжеш, или ще издам смъртна присъда на всинца ви, без онази добра жена с едното ухо, на нея ще поверя и оцелялото прасе.

Мина половин минута, докато Гебин проумее, че не се шегувам, после още една-две в мънкане, преди човечецът да признае, че мрази съседа си, защото бил „шуженец“. „Шуженец“, оказа се, означаваше чужденец, а старият Борон бе набеден в този грях, защото бил родом от източния край на долината.

Та значи хората, дето аплодираха двама ни с Миана, размахваха мечове, трещяха с щитове и крещяха до прегракване, тези хора биха обяснили на всеки любопитен колко са горди да се сражават за негово величество и новата му кралица. Истината, в действителност, е по-друга. Истината е, че тези хора просто не искаха войниците на Стрела да им газят камънаците, да им гонят козите и да им заглеждат женорята.

— Принцът на Стрела има много по-голяма армия от теб — каза Миана. Без „ваше величество“, без „милорд“ дори.

— Вярно, има. — Продължавах да махам на навалицата, при това с широка усмивка.

— Той ще спечели битката, нали? — попита Миана. Изглеждаше ни дванайсет, но не говореше като дванайсетгодишна.

— На колко си години? — попитах и сведох поглед към нея, без да спирам да махам усърдно.

— На дванайсет.

„По дяволите.“

— Може и да спечели. Ако всеки от моите хора не убие двайсет от неговите, шансът ще е на негова страна. Особено ако успее да ни обгради.

— На какво разстояние са войските му? — попита тя.

— Авангардът лагерува на три мили от замъка.

— Значи трябва да атакуваш сега — каза момичето. — Преди да са ни обградили.

— Знам. — Девойчето започваше да ми харесва. Дори опитен войник като Кодин, добър войник, ветеран, искаше да се скрие зад стените на Призрачния и да сложи всичките си пилци в една кошница. Ама бива ме в играта на думи, нали? Само дано войниците ни не се окажеха бъзливи като пилци, а замъкът — пробит като кошница. Работата е там обаче, че никой замък не може да удържи при такова съотношение на силите. Миана знаеше онова, което знаеше Кент Червения, а той беше избил патрул от седемнайсет въоръжени мъже в едно горещо августовско утро. За да убиваш, ти трябва пространство. Пространство да се придвижваш, да нападаш, да отстъпваш стратегически, а понякога и просто да си плюеш на петите. Още едно помахване, после обърнах гръб на тълпата и влязох в параклиса.

— Макин! Стражът готов ли е?

— Да — кимна той и добави: — Кралю.

Изтеглих меча си.

Внезапната поява на четири стъпки наточена строителска стомана в божия храм предизвика хорово ахване, което галеше ухото.

— Да тръгваме тогава.

ИЗ ДНЕВНИКА НА КАТЕРИН АП СКОРОН

6 октомври, 98 година от Междуцарствието

Анкрат. Висок замък. Параклисът. Полунощ.

Анкратският параклис е малък и вътре става течение, сякаш са го строили набързо и без да се стараят особено. Пламъчетата на свещите танцуват, а сенките не се спират и за миг. Когато си тръгна, момчето, което помага на клисаря, ще ги угаси.

Мина близо седмица, откакто Йорг Анкрат напусна замъка. Казват, че отвел и сър Макин със себе си, измъкнал го от тъмницата. Това е добре — сър Макин ми се стори симпатичен човек, а и няма вина за случилото се с Гален. Онова пак беше дело на Йорг. С арбалет! Никога не би могъл да надвие Гален в честен двубой с мечове. Никаква чест няма това момче.

Брат Глен казва, че Йорг ми съдрал роклята, след като ме ударил. Прибрах я в дъното на дългия дрешник, в раклата с невестиния ми чеиз, която мама приготви, преди да напуснем Стоеж Скорон. Слугините не отварят раклата, затова я прибрах там, но самата аз честичко я навестявам, сякаш ръцете ми сами ме водят. Раздраната материя се плъзга между пръстите ми. Син сатен. Докосвам го в опит да си спомня. Виждам как Йорг стои с разперени ръце, сякаш да приветства ножа в моите, олюлява се, сякаш е твърде уморен да стои прав, блед като мъртвец, а около раната на гърдите му — черно петно. Стори ми се толкова млад тогава. Дете почти. И покрит с белези. Сър Райли ми разказа как го намерили полумъртъв в трънака, цяла нощ шипката била точила кръвта му, бурята била вилняла, а майка му лежала мъртва на пътя.

Помня как ме удари.

Вдигам ръка да докосна раната. Още ме боли. Хванала е дебела коричка. Сигурно се вижда през косата. И защо трябва да ми пука изобщо?