Фридрих Незнански: Кралят на казиното

Когато Александър Турецки влезе в кабинета на Константин Дмитриевич Меркулов, зам. главния прокурор на Русия, вниманието му бе привлечено от мъж на трийсет и две — трийсет и три години, в тъмносив костюм, който добре прилягаше на стройната му фигура. Мъжът стоеше до полуотворения прозорец и пушеше, издухвайки дима навън, и очевидно не забеляза идването на Турецки, затова дори не се обърна.

— Викали сте ме, Константин Дмитриевич?

— Ти какво? — учуди се Меркулов. — Откога минахме на „вие“?

— Пред външни хора…

— В този кабинет външни хора не влизат. Това е полковникът от вътрешната служба Валерий Степанович Саргачов.

— Майко мила, да пукна, ако… — проточи Турецки. — Валера! Живи бяхме да се видим!

Саргачов се приближи и подаде ръка да се здрависа, но Турецки с широка усмивка разпери ръце да го прегърне.

— Потъмнял си, Валера, станал си бронзов… И още повече си заякнал. Я какви перки си отпрал! От колко време не сме се виждали?

— От седем години и три месеца.

— Винаги точен като математик.

— Значи стари приятели, а? — подсмихна се Меркулов. — Добрее.

— Подвизавахме се заедно в Свердловски район.

— И какви подвизи извършвахте?

— Разнищвахме разни случаи.

— Случайчета. От районен мащаб — уточни Саргачов.

Турецки остро погледна бившия си колега от Свердловски район, където двамата работеха като следователи, той — в прокуратурата, а Саргачов — в милицията, и внезапно го обзе било смущение, било съжаление, че така ученически, като някакъв сантиментален хлапак, се втурна да прегръща този мъж, с когото наистина не се бе виждал от седем години и три месеца.

— На колко години стана, Валера?

— С вас сме един набор, Александър Борисович!

И отново го бодна това, макар и шеговито, но дистанциращо обръщение на „вие“. Да, пред него стоеше не онзи млад лейтенант, току-що завършил юридическия факултет на МГУ, а един зрял и солиден мъж, полковник от вътрешната служба. С какво ли се занимава? Какви дела води? Защо няма никаква информация за него?

— Вероятно си на „Огарьов“, там ли седиш?

— Работя. Седи се в „Матроска тишина“ 1 1 Московски затвор. — Б.пр. — усмихна се Саргачов.

— Благодаря, светна ме — усмихна се и Турецки.

— А сега да минем от случайчетата в районен мащаб към случаите от международен мащаб — намеси се в разговора Меркулов. — Саша, надявам се, знаеш Кузмински, лидера на либерал-социалистическата партия?

— Че кой ли не го знае? Такъв шум вдига.

— Вече му затвориха устата. Снощи е бил наръган с кама в един публичен дом в Хонконг.

— Надявам се, не в гърба? — след известна пауза попита Турецки.

— От раз целиш десетката. Точно в гърба. Докато се е забавлявал, както казват чужденците, с една млада проститутка.

— И искаш да ме изпратиш в Хонконг за трупа?

— За тая работа си има специални служби. Ще го докарат и ще го погребат. Ако не на Новодевическото, то на Вагановското гробище — със сигурност. И доста хора ще се съберат. Все още има всякакви идиоти.

— Това наистина е случай от международен мащаб — замислено произнесе Турецки. — И какво е забравил в Хонконг?

— Пак си в десетката. Именно ти ще трябва да намериш отговора на тоя въпрос. В общи черти аз ще ти обрисувам обстановката, а конкретно и в детайли ще ти я представи полковник Саргачов. Между другото той е специалист по Хонконг.

— Наркотици? — обърна се Турецки към Валерий.

— В момента — да. Но назряват и по-сериозни събития. Ще поговорим.

— Хонконг си е Хонконг, но мен повече ме интересува Русия — продължи Меркулов. — Афганската марихуана, азербайджанският метадон, украинският мак, средноазиатският опиум, анашата 2 2 Див коноп. — Б.пр. и различните синтетични варианти — всичко това вече втръсна на нашите наркомани. Искат хероин! Като чистокръвни американци! И той се появи. Наистина не ослепително бял, както в Америка, а по-нечист, шейсетпроцентов, с възкафяв оттенък, но — хероин! Разбира се, и по-рано тук се намираше хероин, но беше в мизерни количества и не представляваше особена опасност. Сега обаче ситуацията е друга. Не бих казал, че идва с тонове, не, дотам не се е стигнало. Но стигне ли се, ще бъде вече късно. По наши сведения център за прехвърлянето на хероина е станал град Воронеж. И не защото там са се навъдили изведнъж много „любители на спринцовката“, не защото в този град живеят мултимилионери, тъй като един грам струва, кажи-речи, сто и петдесет долара, а защото в стратегическо отношение според замисъла на заинтересованите лица именно Воронеж е най-подходящото място за разпространение на тази отрова из цялата страна. Той е железопътен възел, оттам минава магистралата Москва — Ростов, има цяла пътна мрежа, съединяваща Воронеж с другите областни центрове, наблизо е и „родна“ майчица Украйна. А да не говорим за междуселските пътища, пътеки, пътечки и така нататък… Давай, Ваня, светът е твой!