Фридрих Незнански: Кралят на казиното

В нея имаше оперативни доклади. По-голямата част от тях бяха от името и с подписа на Грязнов. По изключение Меркулов бе поръчал на „Глория“ да внедри свои хора в студентските среди. От тези доклади Турецки разбра, че сред студентите в университета „Патрис Лумумба“ има доста богати младежи, в общежитието се шири голяма проституция, съществува цяла добре организирана мрежа за доставка на руски момичета по азиатски и европейски публични домове, открити са следи от хероин…

Зазвъня телефонът.

— Слушам.

— Здравей — чу се в слушалката гласът на Слава Грязнов. — Защо не идваш?

— Проучвам съчиненията ти.

— И как ти се виждат?

— Добре си се изпраскал.

— А ти какво си мислиш?

— Най-важното, че всичко е прегледно — лично, бащино и фамилно име. А също и народност, посочена в скобки. Нигериец, алжирец, виетнамец… И неочаквано виждам, че между тях се е забутал и някакъв сянганец. Откъде е тоя човек бе, Слава?

— Трябва да е от Сянган, щом като е сянганец…

— Давай, давай, все в тоя дух.

— Що, да не би да няма сянганци? — позасегна се Грязнов.

— Как да няма? Има, разбира се.

— Е, значи всичко си е тип-топ!

— За непросветените пояснявам: Сянган е старото китайско име на Хонконг. С население над седем милиона. Деветдесет и осем процента са китайци. Следователно твоят сянганец със сигурност е чистокръвен китаец.

— Копелето му с копеле! — разсмя се Грязнов. — Така де, видях аз, че хич не ми прилича на сянганец! Хайде, идваш ли?

— Костя ти вдига пара, а? — подкачи го Турецки.

— Идвай, докато все още те чакам, защото може и сам да запраша — без да реагира на закачката му, продължи Грязнов.

— Но къде да дойда? В оная къща ли?

— Ми къде другаде? Да не си забравил адреса? Да ти припомня…

— Добре де, чакай ме… сянганецо — въздъхна Турецки и постави слушалката.

В кабинета влезе следователката Лилия Федотова. Както обикновено бе дошла на работа в прокурорска униформа с пагони, но шита по поръчка, та затова й седеше чудесно — не скриваше, а сякаш напротив, подчертаваше стройната й фигура и дългите крака. Впрочем полата беше малко по-къса. Не можеше да се каже, че Лиля е красива в класическия смисъл на думата, но от цялата й външност се излъчваше някакво скрито обаяние. Зелени очи с дълги ресници, тънки вежди, гъста кестенява коса, матов тен на лицето, кръгла брадичка — човек би казал, че не се отличава с нищо особено, доста такива момичета се навъртат около хотел „Национал“, но едва ли някой би могъл да си я представи сред тях. Те се познават от цял километър и не защото имат развратни и похотливи физиономии, а защото веднага се усеща, че са високоплатени проститутки, излезли на работа. А от Лиля лъхаше финес и изискана сдържаност или по-скоро достойнството на жена от добро семейство, която си знае цената. Но Турецки, който бе имал в живота си немалко любовни приключения, инстинктивно долавяше у нея страстен темперамент и затова, както се казва, отдавна й беше хвърлил око.

— С какво ще ме зарадваш, Лилечка?

— Подпишете това — подаде му тя няколко заповеди.

Турецки бегло ги прегледа и подписа, но когато вдигна поглед, забеляза в ръцете на Лиля вестник със снимката на вицепремиера Стрелникова и се заинтригува.

— Я го дай за малко!

Във вестника бе публикувано интервю с Лариса Ивановна във връзка с последното й пътуване в чужбина.

— Точно и смислено отговаря — отбеляза Турецки, след като набързо прочете интервюто.

— Тя изобщо си е умна жена.

— Я чакай — сети се той, — ами ти май работеше в онова движение… как се казваше? „Прогресивни жени“! А тя му беше председателката! Нали така?

— Да, познавам се с Лариса Ивановна отблизо.

— И какво ще кажеш за нея?

— Смятам, че вече казах всичко. Умна жена.

— Близкото познанство с един вицепремиер понякога предполага страхотни възможности…

— Предполага. И каква връзка има това с мен?

— Чудя се как не си се възползвала от него?… Защо?

— Възползвах се.

— Не разбирам.

— Самопредложих се да бъда включена в групата на най-добрия следовател в Русия — Александър Турецки — и получих това място.

— Ласкаете ме, мадам — ухили се той.

— Ни най-малко. Но защо се изчервихте, Александър Борисович? Май не сте срамежлива девица.

— Това мога лесно да го докажа — без да иска изтърси той.

— Не очаквах — след кратко мълчание промълви Лиля.

— Какво?

— Подобна грубост.

— Извинявай — искрено се смути Турецки.

— Нищо. Случва се. Ще се престоря, че не съм чула. Така ме учеше мама.