Фридрих Незнански: Кралят на казиното

— Ваня ли? — наостри уши Саргачов.

— Такава е приказката.

— А да не е оня, Иванов, по прякор Монголеца?

— Всичко е възможно — уклончиво отговори Меркулов. — Завършвам. Във връзка с убийството на Кузмински е създадена оперативна група от служители на следственото управление при Главна прокуратура, на различните управления в МВР, ФСБ, Регионалното управление за борба с организираната престъпност при МВР на Русия. Въпросът е съгласуван с висшите длъжностни лица. За ръководител на групата е назначен старши следователят по особено важни дела, старшият юридически съветник Александър Борисович Турецки. — Меркулов погледна Турецки и спря погледа си на Саргачов: — Ясен ли съм?

— Да — отговори Валерий.

— А ти защо мълчиш? — обърна се зам. главният прокурор към Александър.

— Абе май отдавна не съм си имал работа с наркотиците…

— Засега си имаш работа с убийство. А когато разбереш накъде води следата… тогава вече ще видим.

— Ясно.

— И така, доскоро, както казват някои — подавайки ръка, се сбогува Меркулов. — Идете да си побъбрите на някое уютно местенце. По телевизията пускат доста хвалебствени реклами за ресторант „Кротуша“.

Двамата мъже се отправиха към вратата.

— Саша! — повика Меркулов. — Върни се за минутка! Извинете, Валерий Степанович. Саша, вземи тая папка и още днес да я прочетеш. Тук има сведения за случаите в университета за чуждестранни студенти „Патрис Лумумба“. След „Кротуша“ ще идеш при шефа на частната детективска агенция „Глория“.

— Значи Слава Грязнов се занимава с тая папка? И е мълчал досега?

— По моя молба.

— Жалиш ли ме, Костя?

— Не. Пазя те. Не бих искал и ти да стигнеш до моето състояние. — Меркулов се потупа по лявата страна на гърдите. — И бездруго си затрупан с много дела… А как ти се стори старият колега и приятел?

— Доста е младолик. Вече гони четиридесетте, а човек не може да му даде дори трийсет и две.

— Я се погледни в огледалото. И ти нямаш вид на старец — свадливо отбеляза Меркулов. — Той е мъж с ум в главата. Китайския го пердаши по-добре от руски… Забелязах, че ти още от началото се настрои срещу него. Страшен човек си, Турецки. Не всички полковници и генерали са корумпирани. Някои си изкарват хляба и с честен труд. Твърде мнителен си станал.

— Аз го посрещам като човек и му говоря най-приятелски, а той… „случайчета“. От едно такова „случайче“ и до днес ми настръхват косите.

— Хайде, Саша, върви — приключи разговора зам. главният прокурор.

Саргачов чакаше във фоайето и пак пушеше, като въртеше в ръка запалката си.

— Наистина, Валера, що не отскочим до „Кротуша“ — приближавайки се, каза Турецки. — С голямо удоволствие бих хапнал риба.

— Нека да идем на Патриаршеските езера. Не е далече оттук.

— О-о, сетих се! Та ти си роден там!

— Да, но не в езерата. А в къща край езерата — иронично се усмихна Саргачов.

— В къщата, където е живяла Марина Цветаева.

— Точно така.

Излязоха на улицата. Пред прокуратурата бяха паркирани много коли. Като всеки автолюбител Валера несъзнателно, но втренчено погледна един кафяв форд, което не убягна от вниманието на Александър.

— Твой ли е?

— Мой.

— Богато живееш.

— Струва ми три хиляди и петстотин в зелено. Открих го по една обява във вестник „От ръка на ръка“. Производство осемдесет и девета. На деветдесет и няколко хиляди километра. А твоята къде е?

— Ей там.

— Жигулка. Доколкото помня, навремето караше пети модел?

— Изгоря. Какво ме гледаш? Взривиха я. Искаха мен да гръмнат, ама не успяха.

— А тая „шестица“ нова ли я купи?

— Беше почти нова. Пък и сега не е стара. На година и половина е.

— Към седем хиляди в зелено. Тъй че кой от нас е по-богат?

Турецки неопределено сви рамене. Реши да не обяснява, че не е купувал колата, беше му оставена като своеобразен подарък от една бивша клиентка, която замина за чужбина.

— Как е дъщеричката, расте, а? — промени разговора Саргачов.

— Тази година тръгва на училище.

— Изложи се ти, женски баща си остана.

— А ти, разбира се, имаш синове…

— Нито синове, нито дъщери. Сам живея. Пак там, в апартамента на баща ми, на Кутузовски проспект — отговори Саргачов и сякаш да отклони по-нататъшни въпроси, добави: — И мама, и татко починаха.

Беше краят на април, вече се раззеленяваха храстите, а и по някои дървета се виждаха тук-там листенца. Времето беше слънчево и топло и много московчани и московчанки бяха излезли без шлифери и палта.