Фридрих Незнански - Насочен взрив

Погледнах в огледалото за обратно виждане, пристроих ладата си в дясната лента и спрях на около двайсет крачки от Олег Борисович Левин. Той беше тромав, замислен флегматик на двайсет и две години — мой стажант. Всъщност след няколко седмици ще го атестират и тогава Левин от стажант ще стане напълно самостоятелен следовател от прокуратурата. Младежът, потънал в своите много важни мисли, естествено, не ми обърна внимание. Дадох заден и му отворих предната врата.

— Господин главен прокурор, колата пристигна.

Олег, без да се учуди, тръгна към колата. А лелките, които чакаха на автобусната спирка, удивено ме погледнаха и започнаха да си шепнат. Моят стажант, без да бърза, повдигна полите на своето кафяво палто и тромаво се занаглася на предната седалка.

Забелязах измъкващия се от тунела тролей, потеглих бързо и успях да хлопна вратата на стажанта си.

— Здравейте, Александър Борисович — басово каза Левин.

— Само за генерал си, Олег — усмихнах се аз.

— Защо?

— Я виж само какво палто имаш. С червен генералски хастар. На твоите години тичах по якенце и не се страхувах от студа. И сега си тичам.

— С яке човек може да си докара простатит — каза Левин смръщено, гледайки внимателно пътя. — А после цял живот ще се лекуваш.

Вдигнах вежди — нямах какво да възразя срещу такъв тежък довод. Още повече, че докато си тичах по яке на младини, си спечелих само маясъл. Вярно, че не беше от тичане, а от заседаване пред бюрото, но все пак… Естествено, това си го премълчах.

Светофарът на „Тверска“ ни забави и видях някакъв фотограф, който подреждаше на асфалта фото силуетите на Горбачов и Елцин в цял ръст.

„Чужденците, които буквално се тълпят в Москва след август, обожават да се снимат с президентите — помислих си аз. — Ей до този изтъркани силуетчета. А пък шишкото с плетения пуловер, който влачи Горбачов под мишница, сигурно да е изкарал доста тлъста пачка от президентите си.“

След няколко минути стигнахме до дежурната на Московското ГУ на МВР.

Сградата на Градското управление през дългите години на своето съществуване никак не се беше променила — нито отвън, нито отвътре. Описаното в десетки, ако не в стотици детективски романи триетажно здание в стил руски класицизъм розовееше с прозорците си, отразяващи изгряващото слънце.

Олег, който мълчеше смръщено, докато пътувахме, изведнъж се оживи и се заусмихва.

— Пристигнахме, веселяко мой. Май че днес ти е първото дежурство? Или греша? — попитах аз.

— Първото — лаконично потвърди Левин, усмивката му изчезна и той сбърчи чело.

— Значи днес нещо ще се случи — мрачно констатирах и веднага уточних: — Има такава поличба.

— И с вас ли е било така? Какво се случи по време на първото ни дежурство?

Не му отговорих. „Нима и аз съм бил такъв заек преди девет години?“ — помисли старши следователят по особено важни дела Турецки, т.е. аз.

Закрачихме към входа.

„Трябва да позвъня на Альона, да разбера кога пристига Жорка от Америка. Не може да не дойде на двайсет и шести. Всяка година се събираме за годишнината от смъртта на Рита, а вече минаха девет години… Девет години. Да не повярваш, но е факт. 3 3 Вж. романа на Ф. Незнански „Панаир в Соколники“ — Б.пр. И на Таня, непременно трябва да позвъня на Таня…“ — успях да помисля, докато влизахме в зданието. Едва прекрачихме и по вътрешната уредба се разнесе: