Фридрих Незнански - Насочен взрив

„Записките на полковник Васин

Ако някога тези мои лични бележки попаднат у някого, то любопитният читател трябва да знае, че съвсем съзнателно съм променил всички имена.

Дрезден

Много и различни заповеди съм изпълнявал по време на службата си. Когато бях младичко лейтенантче тичах за водка и мезе, строях вили за генералите, водех любовници в тайни апартаменти. Може ли човек всичко да помни и изброи…

Но тази, меко казано, задача беше изключителна.

Извиква ме един ден заместник командващият Западната група войски (ЗГВ) генерал-майор Вагин, и ми съобщава като нещо съвсем обикновено, че излитам с военнотранспортен самолет за Афганистан. Знае, кучето, че не мога да откажа. Тук няма да се разпростирам защо не мога да откажа — не мога и толкоз. Какво да се прави, военен съм, макар и полковник.

— Защо? — питам генерала. Макар да предчувствам, че работата, която ми предстои, не е чиста. Никак не е чиста… Каква друга може да бъде работата на моя непряк началник? През последната година, когато в ЗГВ започна такъв запой, когато всички — от войника и прапоршчика, та до генерала — седят на куфарите си или по-точно, кой както умее ги тъпче с какво ли не според възможностите си… И на децата вече им е ясно, че няма никаква надежда нашата армия да остане в Германия. Е, това е политика, която, макар и да влияе на моята кариера, пряко не ме засяга.

— Владимир Фьодорович — ласкаво и приятелски започна генерал Вагин, — нямате ли желание да свършите набързо една работица? А между другото да си помогнете на кариерата, и то значително, да ви кажа. Но работата, която ви чака в Пакистан…

— Алексей Викторович — прекъсвам го аз, — току-що казахте, че трябва да замина за Афганистан.

— Полковник Васин, по-добре е да не ме прекъсвате. Не съм сбъркал, вие ще заминете за Афганистан, но там трябва да ви се случи нещо, поради което ще се озовете в Пакистан.

Разбрах, че съм направил някаква гримаса, защото Вагин се усмихна, попита ме за здравето и после ми предложи да се поразходим наблизо — в малката, идеално чиста немска горичка. Но ми предложи да се поразходим не за да мога да подишам чист въздух. На генерала не му пукаше за здравето ми. Разбрах, че се страхува от «бръмбарите» в кабинета си. А «бръмбарчета» можеше да подложи всеки който си иска и на заместник командващия, и на самия командващ: и «спецовете», и военните разузнавачи, и дори немците от Щази.

Заместник командващият ЗГВ генерал-майор Вагин беше едър мъж с леко увиснали розови бузи, голяма розова плешивина, обкръжена от къси прошарени тук-там къдрици. Известно време той мълчеше, заслушан в цвърченето на птичките и размишляваше за нещо свое. Аз не прекъсвах мълчанието.

— Владимир Фьодорович — накрая предпазливо започна Вагин, — помните ли някой си Юрий Корольов? Преди няколко години той беше капитан.

Как мога да не помня Юрка Корольов, с когото заедно опъвахме каиша във военното училище! Наистина, съдбата ни разпръсна по различни окръзи, дори и по различни страни, а след това и по различни континенти. Много добре знаех, че Юрий Корольов като капитан от съветската армия в Афганистан или беше преминал на страната на муджахидините, или пък бе пленен, а след това май че го накарали да стане предател — с други думи, по едно време се намираше в Лондон, а след това в Америка. На офицерските ни политически занятия дори го сочеха като образец на лошо момче. И аз, естествено, не разказвах под път и над път, че някога сме дружали.

И изведнъж Вагин, който прекрасно знае всичко за своите подчинени, и то не само за преките, започва да говори за Юрка, при това насаме — без «бръмбари».

— Разбира се, че помня Корольов, Алексей Викторович — отговарям аз, запъвайки се леко. — Да не са го хванали в Щатите? Или пък се е появил в Германия?

— Нито едното, нито другото. Той ви чака, Владимир Фьодорович, чака ви в Пакистан — с победоносна усмивка едва не възкликна генерал-майорът.

Почувствах как побледнях от изненада. Погледнах невъзмутимото лице на Вагин, но той, изглежда, не беше и помислил да се шегува.

— Да, в Исламабад. И ако бъдем по-точни, вие ще се срещнете с него на територията на Афганистан, близо до пакистанската граница. Вашият стар приятел Юрий Корольов ще ви прекара през границата и ще ви придружи до Исламабад.

— Но той е предател на родината, а с такива хора не искам да имам нищо общо! — рязко отговорих аз.

— Не бива. Не бива така, полковник, тук сме сами. И ние бягаме, офейкваме от тази сита бюргерска Германия, и сме принудени да захвърлим тук цялото си имущество. На вас ли да го обяснявам, полковник? Не ви ли е жал, че такова богатство ще пропадне или, по-точно, ще попадне в ръцете на бившия ни противник?