Фридрих Незнански
Късните новини
Маршът на Турецки #21
Тази книга е творческа измислица от началото до края. Разбира се, за нея са използвани някои автентични материали както от личната практика на автора, бивш руски следовател и адвокат, така и от практиката на други руски юристи. Но събитията, местата на действие и героите са абсолютно измислени. Съвпадението на имената и названията с реално съществуващи лица и места може да бъде само случайно.
Тук въпреки всичко го наричаха „руснака“. Отначало Рейн се ядосваше, доказвайки, че няма нищо общо с Русия, че е от Талин, чистокръвен естонец, но шведите, след като изслушваха твърде разгорещените според тях обяснения на младия лекар, учтиво се усмихваха и продължаваха да го наричат руснак.
А Рейн бе напуснал страната доста отдавна, но и по онова време вече не съществуваше СССР, Естония най-сетне бе станала независима, и точно заради това той се засягаше.
Впрочем по отношение на всичко друго нямаше защо да се чувства оскърбен. Доста бързо получи работа, наложи се наистина да изкара квалификационни курсове с доста сложен изпит, а после всичко тръгна по вода. Наскоро откритата католическа клиника тъкмо набираше лекари, владеещи балтийските езици — много емигранти от Естония, Латвия и Литва се бяха преселили в Швеция.
За съжаление тези хора почти не знаеха езика и не можеха да обяснят страданията от болестта си. Шведите бяха намерили най-разумния вариант. За медицинския персонал наеха пак такива емигранти.
Между другото днес и Рейн Мяяхе беше зает именно с имиграционните въпроси.
Всъщност той отиваше на пристанището да посрещне майка си. Тя най-сетне се бе решила да дойде при него в Стокхолм. Наистина това стана едва след като умря бащата на Рейн, старият Вит Мяяхе. Старият никога нямаше да я пусне, пък и той самият дори за един ден не би заминал от Естония.
Разбира се, не ще и съмнение, че именно Рейн трябваше да отиде в Талин да вземе майка си, но, първо, той ходеше на работа — отпуск не му даваха — и второ, сега правеше постъпки за имиграционните документи. Майката не беше дала още своето съгласие да остане при сина си, но Рейн разумно бе преценил, че ако все пак успее да уреди нещата, всичко вече ще е готово и ще останат само някои дребни формалности. А че ще придума майка си, Рейн дори не се съмняваше. Още повече че предварителната подготовка вече бе проведена от Инга, която майка му просто обожаваше.
Пък и кой би могъл да не обожава Инга? А колкото до Рейн, той беше просто луд по нея. Именно това бе основната причина да не отиде сам да вземе майка си. Знаеше, че Инга ще свърши много по-добра работа. В клиниката я изпращаха при най-капризните болни, тя утешаваше роднините, тя успокояваше децата.
Рейн въздъхна при мисълта за жена си. Вече колко години бяха минали, а той все не можеше да овладее сърцето си, щом се сетеше за нея.
През последните години не бяха се разделяли за толкова дълго време. Цяла седмица! И ето че тя свършва, а Рейн отива на пътническото пристанище. Там ще посрещне най-скъпите за него същества на света — майка си и жена си!
Ако наистина беше руснак, Рейн щеше да натисне до дупка газта на своето волво и като птица щеше да прелети останалото разстояние до пристанището.
Но Рейн беше дисциплиниран гражданин на Шведското кралство, затова спокойно караше колата в средната лента, без дори да се ядосва особено на огромния черен буик, който спираше пред всеки потенциален минувач.
Този навик — да пропуска пешеходците винаги и навсякъде, колкото и да бърза — Рейн не бе добил веднага. Тоест доби го тъкмо отведнъж, и то след един твърде неприятен инцидент. В Естония не беше карал кола, но често пътуваше с такси. А тук, след като се блъсна с пълен ход в задницата на един голям мерцедес, спрял, както тогава се стори на Рейн, без никаква причина, беше глобен безпощадно. Всъщност мерцедесът бе пропускал пешеходци.
„И все пак съм си руснак — с усмивка си мислеше сега Рейн. — И в лошия, и в добрия смисъл. Май шведите не обичат да правят така. Пък и естонците също…“
Буикът за пореден път спря, макар че нямаше никакъв пешеходец. Рейн се огледа, търсейки причината, и тогава чу пронизителния вой на сирена. Кой знае защо този вой му подейства неприятно. Изобщо полицейската сирена е съмнителен източник на оптимизъм. Но човек някак бързо се успокоява, че не са тръгнали да гонят него. Този път кой знае защо Рейн се изнерви. И разтревожи.
Читать дальше