Фридрих Незнански - Късните новини

— Ми ти, значи, таковата — най-сетне проговори някой. — Сега и при нас дойде, тъй ли?

Този отговор не внесе никаква яснота в ситуацията.

— Какво аз таковата? Да не съм убил някого? — попита Петя.

— Не… Ти самият… Ти, таковата… Бух-тряс…

В този миг диво закрещя Валка, която най-после бе дошла на себе си:

— А-а-а! Мъртвец! Помоощ!

Тя го сочеше с пръст и на различни гами повтаряше своите безсмислици.

Петя снизходително се усмихна:

— Валюха, мамка му мръсна, ми аз просто паднах в хоросана. Какъв мъртвец виждаш в мене?

— Ааа! Говори! — пищеше продавачката.

Петя разбра, че по всяка вероятност хоросанът няма нищо общо с това.

— Тихо! — кресна той, колкото му глас държи. — Млъквайте всички!

Валка замълча.

— А сега ми обяснете с човешки думи, защо моето лице ви плаши така?

Всеизвестно е, че след пиянство речта ни става доста изискана.

— Ми ти умря… — отговори Валка вече по-разбрано. — Разби се с вертолета.

Снизходителната усмивка изчезна от лицето на Петя. Смътните му мисли започнаха да се подреждат в ясна картина.

„Мамка му мръсна! Абе аз трябваше да летя днес до Златоустовск! А защо съм тука? — беше първото, което отчетливо си спомни. — Точно така, трябваше да карам товара със злато. Тъкмо златото на ония момчета от находищата. Но съм тука. И всички ме смятат за умрял. Излиза, че…“

Петя диво се огледа наоколо.

Всъщност именно Серьога Дехтярьов го отърва от полета. Тая заран рано-рано се отби при него и когато го видя пиян като талпа, рече:

— Ясно, командире. Ще летим без тебе.

„И аз останах да спя. А Серьога полетя…“

— Но аз съм жив! — извика Петя. — Отде ви хрумна, братлета, че съм умрял?

— Защото се разби твоят вертолет — вече окончателно приключи въпроса Валка. — Преди час го съобщиха…

Сега дори хоросанът беше излишен — Петя пребледня като смъртник.

Вместо него, долнопробния пияница Петя Осколков, бе загинал неговият приятел, най-свестният човек на света — Серьога Дехтярьов!

— Животът е прекрасен и удивителен — унило си мърмореше Турецки. — Удивителен. И прекрасен.

Силният вятър и за секунда не оставяше вертолета на мира. А гъстата облачност принуждаваше Ми-8 изкусно да се стрелка като водно конче нагоре-надолу в търсене на прозрачни коридори и сегиз-тогиз само по някакво чудо да не закача острите скали. Сякаш пилотът ни най-малко не се притесняваше какво изпитват пътниците. Впрочем в момента той мислеше само за собствения си живот, а това трябваше да им бъде достатъчна гаранция.

Турецки се насили да погледне през илюминатора и веднага усети как го замайват и привличат опасните дълбоки теснини. Дори му се стори, че различи късове метал, големи перки и някакви тъмночервени предмети… Та това са обезобразени човешки трупове!

Той летеше заедно с Рагдай и вярното му коли беше единственото живо същество на борда на вертолета, което си оставаше в добро разположение на духа. Всички други явно започваха да изпадат в паника. След като се натича до насита преди полета, Рагдай преспокойно легна в краката на Турецки и най-нахално заспа.

По лицата на малцината пътници вече бе изписан неприкрит страх.

— Край, стига! — провикна се някой. — Трябва да се връщаме!

Огромен мъжага в кожено яке с издут джоб измъкна от него ръчна бомба и кресна, без да се обръща конкретно към никого:

— Вашта мамица! Смятайте, че съм терорист! Превземам гоя шибан вертолет! Предайте на ония скапаняци в кабината да летят накъдето си искат, но кротко и бавно, като на погребение! Иначе ей сега ще им дам да се разберат!

Вертолетът още веднъж се разклати силно, Рагдай се сепна. И все още сънен, без да разбере какво става, се метна върху мъжагата и го захапа за ръката.

— Не, Рагдай, не! Назад! — завика Турецки.

Но беше късно: бомбата падна на пода. Халката бе останала в ръката на мъжагата. Той зяпна и тъпо се взря в нея.

И в същия миг ярък пламък закри всичко…

Турецки се събуди. По челото му бяха избили капчици пот. Той почувства, че ужасното клатушкане беше спряло, и се огледа. Мощният Ту-154 летеше така плавно, че нищо не се усещаше. Времето навън беше чудесно. В краката на Турецки нямаше и помен от Рагдай, който, естествено, бе останал вкъщи. А на съседната седалка нервно се въртеше Слава Грязнов. Този едър мъж в кожено яке, врял и кипял в какво ли не, се страхуваше само от едно — да пътува със самолет.

И все пак се бе решил, тъй като това събитие бе предшествано от редица други, не по-малко важни.