Фридрих Незнански - Момиче за шпионина

Древните магьосници ненапразно са смятали здрачаването за онази точка от денонощието, в която реалният и отвъдният свят се срещат и дори си взаимодействат. За нещастие на непосветените…

Едно „Волво“, прилепнал към пътя сив металик, се приближаваше към столицата със скоростта на тежък и поуморен куршум. В колата седяха четирима души — двама мъже и две млади жени. Мъжете бяха облечени според сезона във вносни полушубки от лицева кожа, а дамите в елегантни къси кожени палта. Изглеждаше, сякаш бързат за някакъв купон, защото вече се бяха оформили по двойки. Шофьорът с една ръка придържаше волана, другата плъзгаше леко по бедрото на седящото до него момиче. На задната седалка висока стройна красавица и също така добре сложен мъж, приближили глави, си шепнеха нещо интимно. Май не го правеха от неудобство пред спътниците си — просто тази любовна игра им доставяше удоволствие.

След размекването през деня сега отново се заледяваше, водата замръзваше на асфалта и меко и монотонно хрускаше под гумите. Синият здрач, съчетан с яркожълтите крайпътни лампи, правеше видимостта смътна и коварна. Изглеждаше, че шофьорът вижда и маркировката на пътя, и прелитащите край страничните стъкла къщи и дървета. Но когато иззад един крайпътен храст, клатушкайки се несигурно, изпълзя дребно странно животно, мъжът зад волана не успя да реагира. А и съществото с непропорционално голяма глава неуверено и непростимо бавно реагира на връхлитащата смъртна опасност. Шофьорът натисна спирачките, но гумите продължиха още известно време да се пързалят по тънката ледена коричка, докато не връхлетяха живото тяло, което издаде несъмнено предсмъртен, някак си глух, утробен звук.

Мъжът зад волана изруга и спря. После се поколеба, но все пак излезе на шосето, продухвано от влажен и студен вятър.

Направи няколко крачки назад, наведе се над сгърченото на асфалта телце, плю и се върна обратно зад волана.

Пътниците бяха леко разтревожени от произшествието. Момичето, което седеше до шофьора, попита с леко потреперващ глас:

— Какво беше това, Юра?

— Какво може да бъде?! Идиотизмът на руския селски живот! Някакви смотаняци нахлузили буркан на главата на една котка и тя пълзяла глуха и полусляпа, докато не се оказа под нашите гуми…

— Ужас! — тихо възкликна спътницата му.

— Майната й, тя и без това щеше да умре от глад!

След като утеши така своеобразно приятелката си, Юрий плавно потегли. Набирайки скорост, волвото полетя към Минското шосе.

Дребната неприятност развали настроението на цялата компания. Шофьорът Юра държеше волана с две ръце и напрегнато се взираше напред. Приятелката му меланхолично разглеждаше сгъстяващата се тъмнина зад прозореца. Двойката на задната седалка вече не подпираше чела с шепот и хихикане. Едрият мъж стоеше изправен като английски аристократ на обед. Дамата му, изглежда, впечатлително момиче, бе прислонила глава към дясната стена на купето. Тя не можеше да прогони от съзнанието си натрапчивата картина, която й се беше мернала едва-едва — изпънатите конвулсивно, щръкнали към небето лапи на смазаната котка…

Колкото и да обичаше скоростта младият мъж зад волана на волвото, трябваше да отпусне педала на газта при навлизането в града. Отмина времето, когато можеше да закачи на предното стъкло специалния пропуск и да се носи с рев по улиците. Сега най-големият авторитет за всеки парцалив катаджия беше собственият му джоб. Разбира се, можеше да лепне отгоре синята лампа, с каквито са снабдени колите на милицията, контраразузнаването и „Бърза помощ“, но не беше време за фукни.

Освен това се наложи да намали скоростта и по друга причина. Фаровете на волвото измъкнаха от мрака и сякаш придърпаха към себе си вишнева лада, замряла насред шосето. На пет метра зад нея проблясваше в червено преносим знак за аварийно спиране. До колата се виждаха двама мъже в почти еднакви тъмни кожени якета и плетени шапки.

Изкаляната кола беше спряла ужасно неудобно и можеше да бъде заобиколена само много бавно и внимателно.

Докато единият от мъжете унило стоеше до колата, другият се мяташе край шосето, като викаше и се молеше — неясно дали на другаря си, или на Господ. От шепата му стърчаха няколко бледозелени банкноти.