Фридрих Незнански - Първата версия

24 юли 1994 година

Безветрието продължаваше втори ден. Водата близо до брега така се беше нагряла, че вече не спасяваше от жегата многочислените курортисти, копнеещи за прохлада. През последните години по плажовете около Севастопол стана доста по-просторно. Тук можеха да идват само тези, които имаха близки роднини сред моряците, или постоянните жители на града. Освен това споровете за Черноморския флот бяха създали мита за постоянна опасност в града. Разбира се, между руските и украинските моряци се случваха инциденти, но това бяха по-скоро юмручни боеве заради някой чифт хубави крачета, отколкото политически баталии заради съдбините на Русия и Украйна.

Както и да е, беше един необичайно горещ ден в единствения официално руски град на украинския Крим.

На седемнайсет мили югозападно от Севастопол, леко поклащайки се от кърмата към носа, разкошна океанска яхта под звездно-раираното американско знаме дрейфуваше към открито море, а по-точно — по посока към Констанца. На палубата нямаше нито един човек, само събралите кураж чайки се биеха помежду си, без да обръщат внимание на това, че светлото им оперение се покрива с ръждиви петна.

Катерът от бреговата охрана Р-275 извършваше обичайното си бойно дежурство. Командирът на катера, лейтенант Сергей Сотников, двайсет и пет годишен симпатяга с немирен рус перчем, разказваше на мичман Петренко за вчерашните си похождения по гнездата на порока, към които изпитваше непреодолимо влечение. Наистина, никога и не се опитваше да го преодолява.

— Отначало значи скочих до „Карл“. Та там някаква слабонервна кучка одрайфа всичко. Тогава взех курс към „Марс“. Пришвартовах се значи. Две готини парчета и една кощрамба все едно мене чакаха. Хванах ги и трите за всеки случай. Нали ги знаеш тези страшните. Трябва да си им приятелче, иначе веднага ще изпортят цялата далавера. Та значи поръчах им по шампоанско, за мене сто и петдесет коняк. Искаше ми се повече, но си знам — или пиенето, или гаджетата, а беличката пухкава Галочка направо си плачеше за леглото…

— Направо в леглото? — завистливо и възхитено разпери ръце Петренко. Ниският мичман обичаше момичетата, но рядко се радваше на взаимността им. Помисли си, че ако вчера беше със Сотников, в най-добрия случай щеше да му се падне именно грозотията.

— Та стана мойта! Когато поръчахме по второ шампоанско, а за мене още петдесет, Галочка започна да ми намига палаво. За приличие потанцувах и с трите поред, а после Галочка ме помоли да я изпратя.

— И?! — нетърпеливо окуражи замечталия се Сотников заинтригуваният мичман.

— Страхотно се изпратихме! Само че живее далечко — едва се добрах сутринта до базата, добре, че хванах една кола на стоп. Довечера се уговорихме пак в „Марс“. Искаш ли да те взема и тебе? Другата, Ленка, също не е зле, в най-лошия случай и Верунчик ще мине — на тъмно не се вижда, а си има всичко друго, пък и е луда по мъжете…

Петренко радостно закима. Все пак Серьожа е приятел, току-виж някоя наистина вземе да му пусне.

— Направо по курса — неидентифициран плаващ обект. Охо, разкошен обект! — разнесе се по уредбата гласът на вахтения старшина Жуков, зевзек от местен мащаб.

— Какво ли е видял Жук? — Сотников се протегна не без удоволствие.

През бинокъла видя бяла яхта с висока мачта.

— Бива си я, няма спор! Е на това му викам да си живееш царски. За такава играчка трябва да блъскаш десет живота. Пълен напред, сближаваме се! Само че, Жук, по-полека, да не й направиш дупка в борда, че половин драскотина и внуците ни не могат да я платят.

Колкото повече се приближаваше яхтата, толкова повече увисваха челюстите на Сотников, Петренко, Жуков, на матросите Фьодоров и Енгизаров. Само челюстта на моториста Пронин си беше наред, защото от работното му място беше не трудно, ами направо невъзможно да види яхтата.