Фридрих Незнански - Първата версия

Най-оригиналните версии бяха изказани естествено от булевардната преса, които изразяваха емоциите си по много подобен начин във всички страни въпреки цялото си разнообразие.

Марсилското издание „Анкор“ щедро приписа на Кларк рядка мъжка сила, приписвайки му брой едновременни любовници, съответстващ на броя на годините му. С една от възлюбените му, осемнайсетгодишната Патриция Морше, вестникът помести обширно интервю, в което младата Патриция се изказваше възторжено за любовните вкусове на покровителя си, но се оплакваше от прекаленото му скъперничество. Тук момичето явно не беше улучило, защото, ако нещо липсваше на Кларк, то бе именно скъперничеството. Патриция с несвойствена за осемнайсетгодишно създание разсъдливост предполагаше, че трагедията е била причинена от ревност. „Преди да замине на това пътешествие, Норман ми беше казал, че има проблеми с някаква страстна американка, живееща в Москва, с която освен това го свързвали и заплетени финансови отношения“ — каза Патриция. На снимката, поместена в „Анкор“, приказливата девойка приличаше на тормозен от родителите си пубер.

Но най-дръзката версия бе изказана от английския „Уиндоу“. Вестникът писа с твърда увереност, че всъщност целият издателски и телевизионен бизнес на Кларк е служел за прикритие на основната му дейност, носеща баснословни доходи. Според вестника Кларк бе собственик на световна мрежа от публични домове и през постсъветските времена се бе опитал да оплете в мрежата си и свободна Русия. Именно на среща с мафията, контролираща пазара на живо месо в Русия и бившите й републики, отивал Норман Кларк на борда на собствената си яхта „Глория“, оборудвана като разкошен публичен дом. Представителите на мафията пристигнали с огромен хидроплан, но предложенията на Кларк не ги задоволили. В крайна сметка „търговецът на любов“ се превърнал в труп.

Вестниците, принадлежащи на „Кларк Къмпани“ излязоха с траурни рамки и огромни портрети на починалия.

Спорът между Русия и Украйна в лицето на майор Непейвода и полковник Иванов бе решен в полза на Москва, откъдето със специален полет пристигна един много сериозен полковник и иззе всички трофеи, набавени от „Глория“ с риск за живота. Непейвода се подчини на пряка заповед отгоре, Иванов бе принуден да изпълни разпореждането на самия президент на Украйна.

25 юли 1994 година

Отново съм на двайсет и пет. Седя зад бюрото в стария ни кабинет с Меркулов в градската прокуратура на „Новокузнецка“. Парното бичи зверски. Навън на огромни парцали вали сняг, който прилича на парченцата памук, оставащи по детските елхи, когато им свалят и последните играчки. От тази жега мушкатото на перваза започва неестествено бързо да расте на височина, разпускайки необикновено широки листа като на палма.

Хвърлям поглед наляво, там, където обикновено се намира кафявият ожулен сейф на нашия отдел, но вместо него виждам огромна червена риба, която нагло ми намига и отваря уста. Ставам, от жегата по гладко избръснатите ми страни се лее пот, стените на стаята се разтварят — намирам се в тропическа гора. Наоколо летят изключително красиви седефени пеперуди и мънички птички, вероятно колибри, големи колкото майски бръмбар. Палмите размахват широките си листа, но не става по-прохладно.

Решавам от жегата да се гмурна в аквариума, който пред очите ми, но прекалено бавно се превръща в басейн. Откъм палмата, която в предишния си живот е била мушкато, се чува отвратителен скърцащ глас: „Здррравейте!“

„Добър ден“ — отвръщам машинално на огромен проскубан папагал. Папагалът се изтръсква и крясва още по-гадно: „Турррецки, Турррецки, дежурррната бррригада, повикване!“

„Какво!“ — стряскам се аз. И се събуждам. О, ужас, позор, Турецки е заспал на работното си място! Костя Меркулов… Не! Не Костя, а Константин Дмитриевич ме гледа с немигащ укорителен поглед в сиво-сините си очи: