Фридрих Незнански - Първата версия

— Няма никой — викна той на матросите и се заизкачва нагоре по трапа.

— С две думи, всички са мъртви — мрачно цитира някакъв филм обикновено мълчаливият и замислен Енгизаров.

Посърналият Сотников с клюмнал перчем и шашардисаните матроси се върнаха на катера.

— Е, кво става? — попита Петренко. Усмивката бавно изчезна от лицето му при вида на стъкления поглед на Сотников.

— Изпратихте ли радиограма?

— Естествено, началник. Спасителят ще дойде след трийсет минути. Украинската служба за сигурност май ще се натресе по-рано — те сега все повече използват вертолети.

Екипажът на Р-275 чакаше мълчаливо.

След няколко минути в посърналото юлско небе наистина забръмча хеликоптер. Той увисна над катера, надигайки вълни наоколо. Люкът се отвори и отвътре хвърлиха въжена стълба, чийто край Енгизаров веднага хвана и понечи да прикрепи за фалшборда.

Надвиквайки шума, Жуков кресна в ухото му:

— Да не си откачил? Ще вземе да ни отнесе в небето. Като се изтърсим отгоре…

— Стига бе — махна Енгизаров, но все пак се усмихна.

На палубата като зрели круши се посипаха украинските кагебисти начело с риж полковник с тесни рамене и широк задник, който действително приличаше на круша. Съпровождаха го двама дълги лейтенанти.

— Полковник Иванов. Докладвайте обстановката.

Сотников нямаше ни най-малко желание да докладва на украински полковник — макар и с фамилията Иванов — за произшествието, но нищо не можеше да направи, само може би да скочи във водите на така и неподеленото с украинците море или да се скатае в разкошните апартаменти на мъртвата яхта. „Нашите вечно закъсняват“ — злобно си помисли той. Като че ли в отговор на обидните му мисли се показа втори хеликоптер. Докато приемаха на борда пасажерите му, кагебистите от родната база, се показа и спасителният кораб. Тъй че Сотников, за огромно облекчение (ако изобщо нещо можеше да облекчи състоянието му), трябваше да докладва едновременно на двама — украинският полковник круша Иванов и руският майор със сакраменталната фамилия Непейвода. Следва да се отбележи, че той явно я оправдаваше, тъй като по многочислените признаци внимателният наблюдател лесно би определил, че пред всички други напитки Непейвода предпочита спиртните.

Както се полага по устав, и двамата напсуваха Сотников за проявената самодейност, но точно поради това перчемът му се приповдигна и дори се закъдри. Сотников разбра, че ще му се размине. Разбра и че кагебистите са притеснени от нещо много сериозно.

Майорът и полковникът се прехвърлиха на борда на яхтата и слязоха в трюма. Майорът предварително беше наредил да не пускат никой друг на борда.

Трима аквалангисти от спасителния кораб огледаха дъното на „Глория“. Откъм десния борд бе открит замотан в мрежите труп на възрастен човек по шорти и тениска.

— Риба са ловили, мама му стара — изруга един от спасителите.

Закачиха трупа на лебедката и го изтеглиха на борда. Не откриха нищо друго.

— Отиваме да пообиколим наоколо. Може да изловим още някоя амфибия — делово каза командирът на спасителния кораб, жизнерадостният капитан трети ранг Сухомлински. Корабът спокойно се отдалечи.

Най-после от трюма на яхтата, зачервени и намусени като двама принцове, които не са си поделили наследството, на бял свят се показаха украинският Иванов и руският Непейвода. Непейвода притискаше към гърдите си обемист хартиен пакет, полковникът внимателно, както се носи чуждо дете, носеше в изпънатите си ръце прозрачна пластмасова кутия с компютърни дискети. Братята по професия, но не и по гражданство вяло си разменяха обиди, явно изчерпали заряда си още в недрата на „Глория“, където на четири очи можеха да използват, без да подбират всички възможни богатства на родния и на двамата руски език. Те се разположиха в кубрика и започнаха да сортират плячката си, правейки опити да я поделят.

— Другарю майор — наложи се на Сотников да прекъсне строгите им мъжки игри, — имаме връзка със спасителния кораб!

Майорът се качи в рубката, а полковник Иванов, когото никой не търсеше, се потътри след тях.

— Така… Така… Разбрах… Така… Не разбрах, повтори… Какво, какво казваш? Кларк? Как? Норман Кларк?! Да… Да… Какво? По-силно! Така… Да… Жив ли е? Какво… Сега ще повикаме! Какво? Военен? Така… Така… Чакайте! Това е, край на връзката!…

Лицето на украинския полковник, изпреварен минимум с половин дължина, представляваше жална гледка. Сотников разбра, че си е спечелил сериозен враг.