Фридрих Незнански - Черните банкери

Тази книга отначало докрай е измислена от автора. Разбира се, в нея са използвани някои оригинални материали както от личната практика на автора — бивш руски следовател и адвокат, — така и от практиката на други руски юристи. Но няма съмнение, че събитията, мястото на действие и персонажите са измислени. Съвпаденията на имена и наименования с реално съществуващи лица и места могат да бъдат само случайни.

Ноемврийската вечер беше студена и влажна.

Прозорците на жилищната сграда светеха топло в празния тъмен двор. Двама мъже с черни маски и маскировъчни костюми седяха в западна кола и чакаха сигнал.

— Внимание! Обектът се насочва към сградата. Действайте! — прозвуча команда в слушалката на мобилния телефон.

Мъжете слязоха от колата, насочиха се към слабо осветения вход, качиха се на втория етаж, отвориха вратата с шперц и влязоха в жилището.

В антрето беше тъмно и тихо. Те отвориха вратата към хола. През тюленото перде на прозореца проникваше светлината на уличната лампа, чуваше се равномерно тиктакане на часовник. Очите им различиха мебелите: голяма библиотека, два фотьойла, малка масичка, телевизор в ъгъла до прозореца.

Мъжете се върнаха в антрето.

— Хубаво висим — обади се единият. Гласът му беше по младежки закачлив.

— Не е време за шеги, стегни се — измърмори другият със солиден баритон.

Най-после по стълбите се чуха стъпки. Единият от мъжете надникна през шпионката и прошепна напрегнато:

— Идва.

— Ясно.

Те замряха на място, долепени до стената. Ключалката щракна, вратата се отвори. Отначало се подаде ръка с пазарска мрежа, в която имаше пакети с мляко, след това в антрето влезе и собственикът. Другата му ръка по навик се протегна към ключа на лампата и в този момент го нападнаха и събориха. Вратата тракна.

За миг извиха ръцете на мъжа, завлякоха го в стаята. Той се съпротивляваше отчаяно и викаше:

— Какво искате? Отрепки! Покажете си лицата! Светнете лампата!

Непознатите, дишайки тежко от напрежение, стовариха мъжа във фотьойла, извиха му ръцете на гърба и от упор стреляха в слепоочието му.

Поставиха ръцете на убития върху коленете му, като преди това пъхнаха в дясната пистолет „Макаров“ — служебното му оръжие. После светнаха лампата в антрето, вдигнаха мрежичката с пакетите мляко и я занесоха в кухнята. Излязоха, без да пипат нищо в жилището, и затвориха вратата след себе си.

Докато жена му готвеше за вечеря, малката Нина се беше покатерила на коленете на баща си и разглеждаше с него картинките на една книжка, следеше с пръстче страниците и сричаше:

— Ру-сал-ка-та…

— Браво, моето момиче! Каква си ми умничка!

— Тате, нали е много красива? — попита Нинка.

— Ти си по-красива.

— Виж каква рокля има!

— Ще ти купя същата!

— Кога?

— Ще излезем в неделя на пазар и ще ти изберем една прекрасна рокля, като на принцеса.

В стаята надникна жена му, усмихна се и каза:

— Турецки, марш на телефона, началството те търси.

— Слушам, генерале мой — отвърна той и отиде в антрето при телефона.

Хвана слушалката и чу малко суховатия глас на Меркулов:

— Саша, навечеря ли се?

— Още не.

— Извинявай, но съм принуден да те откъсна от семейството. Убит е следователят Генадий Арбузов. Грязнов замина с оперативната група за дома му, аз го помолих да види. Поеми ти делото. Арбузов беше мозъчният център на следствената бригада…

— С какво се е занимавал?

— С фалиралата банка „Ресурс“.

— Къде да отида?

Меркулов продиктува адреса и обеща да изпрати служебната кола. Турецки постоя замислен няколко минути и надникна в кухнята.

— Пак ли те викат? — досети се жена му.

— Уви, трябва да тръгвам.

— Надявах се поне веднъж да вечеряме заедно. — В гласа й прозвуча обида.

— Ира, недей!

— Вече всичко съм приготвила, хапни поне малко.

Жена му сипа картофи в една чиния, от тях ухаеше вкусно, сложи и две кюфтета. Турецки започна да се храни, но след малко отмести чинията. Настроението му се развали. А в главата му сега имаше само една мисъл — за убития следовател.

Турецки обичаше рядката семейна радост на есенните вечери, когато наоколо чурулика дъщеря му и Ирина шета из къщи. Но само да се настроеше за тази „тиха радост“, телефонът веднага иззвъняваше и трябваше спешно да бърза за другия край на града, където е открит поредният труп. И макар да се смята, че не е работа на особено „важен“ от Главна прокуратура да ходи на всеки труп, къде да се дене, когато убитите особи са заемали големи постове в държавата.