Фридрих Незнански - Момиче за шпионина

— Това е от възрастта… — започвам да го закачам, след като си го е изпросил, но една широка прозявка ме прекъсва по средата на думата и едва не ми изкълчва ченето.

След което желанието ми да се закачам изчезва. Спомням си, че, първо, това следствие, дето ми го хързулнаха, едва ли е подарък и, второ — аз съм глава на семейство на средна възраст, а всички порядъчни домошари в това време си седят вкъщи по чехли и зяпат някоя „Госпожа Съблазън“.

— Добре, карай по същество, Вячеслав — предлагам аз.

— Сега ще се обадя в дежурната да разбера дали в тая тиха вечер не е имало някъде престрелка. Както изглежда, работата е станала на улицата.

Той отиде в стаичката на дежурния санитар, където имаше телефон, а аз седнах на твърдия болничен диван, подпрях се на студената стена, боядисана до половината в тъмнозелено, и се опитах да подремна. Не ставаше, студът, макар и не много силен, проникваше под тънкия плат на палтото. По-рано предпочитах якетата, но откакто минах в категорията на шефовете, Костя Меркулов ме уговори да си купя палто: щото не върви значи следователят по делата от особена важност да се представя в яке, даже ако е свръхистинска канадка. Той знаеше какво говори. Откакто минах на костюми и палто, колегите започнаха да ме наричат Александър Борисович. Освен тези, на които, разбира се, аз не разреших (Меркулов, Грязнов, Мойсеев и Романова).

Слава се върна:

— Да вървим, драги ми господине.

— Къде?

— Стреляли са на Минското шосе. Преди два часа, с автомат.

Скоро бяхме на местопроизшествието.

Нормален участък от широката автомагистрала. Встрани жилищни блокове. От живеещите там за щастие никой не бе пострадал. Само един заблуден куршум влетял в кухнята на самотен пенсионер, но не засегнал нито него, нито покъщнината му.

Заледеният асфалт беше блестящ и хлъзгав. На някои места ледът пукаше и се чупеше под краката ни.

Слава пълзеше по шосето едва ли не на четири крака, аз също помагах, но за труда си бе възнаграден той.

— Саша, ела тук! Как мислиш, това лед ли е?

Той изсипа в дланта ми няколко прозрачни парченца, които въобще не искаха да се стопят. И не защото ръката ми беше измръзнала — това бяха парченца стъкло.

— Мислиш, че е от тях ли?

— Надявам се. Май трябва да извикаме експерта, а?

— Трябва.

От тая находка, както се казва, ни тръгна. Недалеч от стъкълцата открихме няколко гилзи. Слава прибра всичко, което намери под светлината на уличната лампа.

— Доколкото разбирам, гилзите са от „Калашников“.

— Съгласен съм.

— Само че не бяха там, където трябва — загрижено каза Грязнов.

— А къде трябваше? — свивайки се под пронизващия вятър, попитах аз.

— Ами виж — хирургът твърдеше, че задното стъкло на колата, с която докарали американеца, било разбито. Значи съвсем определено са стреляли отзад, може би по бягащата кола. А къде се е разпиляло стъклото?

За по-голяма убедителност Слава тропна с крак по хлъзгавия асфалтобетон и едва не падна.

— Ето тук! И колата е била в своята лента на движение, както и е редно. Защо тогава гилзите са отстрани?

Унило свих рамене.

— Не знам… Може би този, как беше, Андриевски, се е отбранявал?

Слава ме изгледа с уважение:

— Изглежда, ненапразно ви държат на служба, Александър Борисич! Я ела…

И ме повлече след себе си. Разделихме платното приблизително на три и като се прегънахме на два ката, бавно и несръчно започнахме да го обхождаме, вглеждайки се в мръсния асфалт.

Този път на мен ми провървя. Макар че намерих уликата съвсем случайно — настъпих с меката подметка на зимните си италиански боти нещо, което се търколи под крака ми. Наведох се и вдигнах жълтото цилиндърче, което мътно проблясваше на светлината на уличната лампа. От черната му вътрешност миришеше кисело на изгорял барут.

Грязнов се приближи и попита:

— Да не е гилза?

— Гилза — уточних аз.

След което като по заповед и двамата клекнахме, за да огледаме мястото до милиметър. Аз вдигнах още няколко гилзи, после Слава ме извика:

— Ела, само че внимателно да не го настъпиш!

— Какво намери?

Когато се приближих, той завря пръста си в асфалта отпред:

— Виждаш ли?

След като се взрях внимателно, забелязах, че върху ледената корица, която покриваше пътя със сивкаво фолио, тъмнее петно с неравни, размити очертания.

Двамата със Слава се спогледахме, той въздъхна, внимателно изстърга с нокът замръзналата повърхност на петното, разтри го между пръстите си и даже го помириса.