Фридрих Незнански - Момиче за шпионина

Към частната собственост се отнасям, може да се каже, с разбиране. Но понякога заради нея нашите хора такива неща вършат!… Живели си две сестри, пораснали, омъжили се, а старата им майка си доизживявала дните в малък, но приличен апартамент в центъра. С помощта на дъщерите си успяла да го приватизира. След това, като й дошло времето, починала. Идеята на сестрите не била никак лоша: дават под наем за долари освободения апартамент и после делят наема. Обаче попаднали на една фирма с английско име и служители с нижненовгородски акцент. Фирмата им предложила да продадат апартамента за много добри пари — петстотин долара на квадратен метър. След това между сестрите сякаш минала черна котка. И ако Ковальови само се мръщели и избягвали конкретния разговор, то Свидерски искали да действат. Отначало те проучвали възможността да лапнат в своя полза целия мамин апартамент. Само че съдът е дълга и трудна история, а фирмата не иска и не може да чака. И тогава на Свидерски им хрумва дяволски план. Те поканват на гости Ковальови, за да решат, така да се каже, въпроса мъдро и по-любовно. След скромната почерпка Ковальови изведнъж ги наляга непреодолима дрямка. Когато и двамата съпрузи заспали, Свидерски ги удушили с въже за простиране. А какво да правят с труповете, решили с ужасяваща простота. Домакинът с помощта на брадвичка, трион и нож разфасовал телата в банята, отделял месото от костите и го занасял в легенче на жените в кухнята. Те прекарвали месото през мелачката, а каймата изхвърляли в тоалетната чиния. Костите Свидерски отнесъл на другия ден в чувал на градското сметище. Колко мръсотия се наложи да се прехвърли, докато притиснем убийците до стената! Днес им устроих очна ставка и Олга Свидерска каза на свекърва си, че още оная нощ е трябвало да смелят на кайма и дъртия й бъбрив език. Такива работи…

Започнах да оправям леглото си почти с трепет. Нима след някакви си пет минути ще дойде време за сладък сън?

Телефонът в коридора задрънча меко и тихо. Замрях с възглавницата в ръка. Ирина излезе от кухнята, вдигна телефона, поговори малко и без да окача слушалката, с мека стъпка тръгна към спалнята. Бавно и печално, сякаш завинаги се прощавах с нея, хвърлих възглавницата обратно на леглото.

Жена ми отвори вратата и шепнешком ме извика:

— Турецки, марш на телефона!

Излязох след нея в коридорчето, допрях слушалката до ухото си и измърморих:

— Да?

В слушалката се чу приглушено и малко смутено покашляне, което можеше да принадлежи само на един човек, заместник-главния прокурор Константин Дмитриевич Меркулов, моя учител и приятел. Трудно е да се каже дали неговият аристократизъм беше вроден или придобит, но ние го наричахме Княза още когато Костя работеше като следовател по делата от особена важност при Московската градска прокуратура.

— Саша, извини ме за бога, че те безпокоя. Ако зависеше от мен, отдавна да бях пратил дежурния следовател и да съм забравил…

— Какво се е случило?

— Имаме застрелян. Чужденец…

— Че сега такива колкото искаш!

Опитвам се вяло да се измъкна от необходимостта да се влача посред нощ на местопроизшествието, макар прекрасно да разбирам, че ако случаят е обикновен, Костя никога не би ме вдигнал от леглото. Нали за това има новаци — силни, енергични, мечтаещи за кариера.

— Американското посолство много се интересува, Саша — поясни Меркулов със скучния глас на много изморен човек.

— Американец значи? — уточних аз.

— Ами да. При това не кара помощи от Червения кръст, а дошъл да прави политика.

— За което може би си е и платил?

— Е, това ти ще изясняваш. А аз съм вече стар и беловлас…

— … и беден е домът ти 2 2 Думи от популярна песен. — Б.пр. ! — почти машинално подхванах аз.

— За това, гражданино началник, сте прав както никога. Отцепвай, Саша, към нашата любима болница. Тялото е там. И за да не скучаеш, съм поканил Грязнов от криминалната милиция.

— Е, и на толкова съм благодарен…

Докато се приготвях и докато дойде изпратената от Меркулов патрулна кола, трупът на американеца вече бе препратен в моргата на „Болшой Пироговски“. Трябваше да чака там, докато традиционно печалните служители на Харон му докарат последния цинков дом, който беше съвсем възможно да е дори без раирания звезден флаг.

Печално, разбира се, но времето направи от мен циник и продължава да ме променя в тази насока. Понякога успявам да се сдържа и изливам сарказма си само в тесен кръг. Но невинаги ми се удава да дочакам подходящата минута. А пък като се изтърва и видя опулените очи на подследствения или още по-лошо — на началството… Ругая се сам, но късно — казана дума, хвърлен камък…