Фридрих Незнански - Късните новини

— Какво мога да си поръчам оттука?

Когато Грязнов се върна, върху сгъваемата масичка стоеше бутилка коняк „Реми Мартен“.

— А сега — лукаво се усмихна Турецки, — ще лекуваме твоя вестибуларен апарат. Ще те направим космонавт. Можеш да бъдеш сигурен: знам една стара турска рецепта. Какво ще кажеш?

— Но ако пристигнем на градус — Грязнов по принцип не признаваше думата „долетим“, — това ще изглежда някак ненатурално. Или пък не? — оживи се той.

— Или! — изкомандва Турецки.

След половин час забележимо ободрилият се Грязнов безапелационно заяви:

— Все пак, каквото и да казваш, Саша, в последния случай ти се прояви като натурален глупак. Нали внимателно следих всичко: ти постоянно привличаше огъня върху себе като някой младок. Пита се — от какъв зор? Ако смяташ и занапред да ми се правиш на герой, по-добре си кажи веднага: поне ще имам време да те вкарам в релсите.

— Така ли било?

— Да, натурално така. Нямаш понятие от елементарна логика и хич не ти пука! Никога няма да станеш главен прокурор. Помниш ли поне какво значи дедукция, чел ли си като дете Конан Дойл?

— Случвало се е.

— Ами тогава го прочети пак, дявол да го вземе. Предупреждавам те, че в Сочи отначало ще събираме факти, няма да се бутаме между шамарите. Казвам ти, най-напред трябва да разполагаме с всички данни и чак след това да решаваме точно кои мерзавци ще въртим на шиш.

— Логично, мистър Холмс. Само че онова, за което говориш, се нарича индукция. А дедукцията е тъкмо обратният процес: извеждане на хипотеза, в която се проектират всички предходни събития. Или се напасват.

— Намекваш ли за нещо?

Турецки се усмихна и сви рамене.

Грязнов го погледна с леко помътнял поглед и рече:

— В оная история аз, натурално, нямах пръст. Но по-добре слушай какво ще ти кажа за ползата от виното!

Бутилката беше празна.

— Това е коняк — напомни му Турецки. — И то превъзходен.

— Няма значение. За ползата от коняка. Представи си само колко по-различен обрат щеше да добие историята, ако през седемнайсета година Ленин не беше имал възможност да се качи в бронираната кола? Индукция, нали? — И той поръча още една бутилка.

Спящият младеж в отсрещната редица така и не се събуждаше.

— Тая вече ще си я пиеш сам — предупреди Турецки. — Аз тепърва ще трябва да разговарям с аборигените. И като стана дума за бронираните коли… Дали пък няма да ни посрещнат някои местни шерлоковци?

През илюминатора вече се виждаше морето.

— Да ни посрещнат ли? — учуди се Грязнов. — И от къде на къде ти хрумна?

Многолюдна тълпа действително посрещаше пътниците на самолета с нескончаеми възгласи „браво“. Щракаха светкавици на фотоапарати, бръмчаха снимачни камери, шумяха касетофони.

— А не, хайде да изчакаме — каза Турецки, като придържаше Грязнов. — Кого ли може да посрещат така, да не би Киркоров?

— Ти сигурен ли си, че не посрещат нас?

Още щом на трапа се появи съненият млад мъж в скъпия костюм, тълпата ревна от възторг, залюшка се и настъпи страшна блъсканица.

— Господин Кафелников! — крещеше една лелка, притисната от колегите си журналисти. — Сочи се гордеят с вас! Или се гордее? Родният ви град е просто щастлив, че след като спечелихте откритото първенство на Франция, вие, Евгений, намерихте време…

Кафелников се мушна в неизвестно как озовалия се на пистата черен автомобил, който на секундата потегли и изчезна яко дим. Тълпата журналисти моментално се разпръсна. И пътниците вече мажеха спокойно да се качат с багажа си в пристигналия автобус.

Слънцето приличаше с всичка сила.

Вътре в аерогарата Турецки и Грязнов бяха посрещнати от слаб и загорял усмихнат мъж, който им се представи като Андрей Трофимов — майор от криминалната милиция. Беше с изтъркани дънки и спортна фланелка.

На външен вид изглеждаше не повече от четиридесетгодишен. С редки вежди и сини очи, които постоянно присвиваше, с къси мигли и разсеян поглед, но с резки, пестеливи движения и висок към метър и седемдесет и пет, седемдесет и осем. Затова пък с южняшки плавен говор, спокоен и наситен с излишни епитети и прилагателни, по навик отбеляза Турецки. След секунда се усети. „Пфу, дявол да го вземе, какви ги върша? А на лявата ръка носи пръстен с монограм. Рядка вещ за едно ченге, все пак…“

Изглежда, Трофимов беше готов да разговаря за всичко друго, освен за работата, но същевременно кой знае защо се беше разбързал за някъде, току поглеждаше часовника си с укор и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, виждайки, че събеседниците му не бързат. Засипваше ги с най-различни сведения за времето, температурата на водата, атмосферното налягане, броя на курортистите, президентските вили и пр., и пр.