Фридрих Незнански - Кралят на казиното

— Защо? — искрено се учуди Лиля. — Нима е лошо за един стопроцентов мъж да бъде женкар?

— Сигурна ли си? — попита или потвърди казаното Турецки, взе папката от бюрото, а при вратата се обърна: — А госпожа Стрелникова как е в това отношение?

— В това отношение госпожа Стрелникова е жена без никакви предразсъдъци.

— Омъжена ли е?

— Е, и ти си женен, което не ти пречи да бъдеш голям женкар — все така загадъчно усмихната отговори Лиля.

Турецки затръшна вратата след себе си.

Частната детективска агенция на Грязнов „Глория“ (в превод — „Слава“), която навремето започна своето съществуване на „Неглинка“, сега се бе преместила в района на „Пречистенка“ в двуетажна къща с двор. Ако се тръгне с кола от центъра, трябва да се мине покрай Пушкинския музей на „Волхонка“, станцията на метрото „Кропоткинска“, Дома на учените и да се свие надясно в посока Арбат към невисоките постройки отпреди революцията. Тези самостоятелни и удобни къщи, в които някога са живели дворяни, дребни буржоа и чиновници, отдавна бяха окупирани от художниците. Но напоследък на това уютно място с оцелели стари липи сложи могъща ръка московският кмет, така че няколко къщи, в които работеха малко известни, дори неизвестни служители на изкуството — повечето застарели скулптори, — моментално опустяха. Дойдоха работници във вносни гащеризони с многобройни джобове и маркови стикери отзад, които набързо изхвърлиха всичко, оставено и забравено от художниците, а техните непреходни творения бяха откарани на градските сметища. След това къщите буквално за часове се превърнаха в кокетни и уютни вили, където се заселиха различни агенции, а най-вече — банки. Тутакси се появиха фирмени табели от бронз, сред които се мъдреше и скромната табелка: „Частна детективска агенция Глория“. Ремонтираните и обновени старинни къщи рязко контрастираха на околните стари сгради, където останаха да творят известните дейци, които разполагаха с дебели връзки — закачиш ли ги, ще се вдигне голяма олелия, — така че кметството временно ги остави на мира до по-благоприятни времена.

Ако преди две години някой екстрасенс бе пророкувал на Вячеслав Грязнов, че ще стане шеф на детективска агенция, при това частна, той на секундата би пратил по дяволите този пророк. Но все пак стана точно това. И ето как.

На „Петровка“ бе дошъл поредният нов началник, който започна да въвежда свой ред. Захвърчаха глави, отиваха си опитни и талантливи детективи — както от „Петровка“, така и от всички управления, отдели и отделения на милицията. Преждевременно излизаха в пенсия „старците“ — на четиридесет и пет, петдесет години. Те можеха да работят още дълго, но как, след като за началници дойдоха маса млади здравеняци, издаващи заповеди, от които на „старците“ им се завиваше свят. „Да се арестува“, „задържи“, „стреля без предупреждение“… Но кого да арестуваш? Как да го задържиш? Арестувай го, ама първо го намери. Звъни Грязнов на един колега — излязъл в пенсия, станал пчелар и гледал кошери на село. Звъни на друг — уредил се като началник-охрана в търговска банка. На трети — ударил го на бизнес, сиреч на далавери. Четвъртият пък си пишел мемоарите. Но какво става? Кой ще лови бандитите, крадците и убийците?! Грязнов не издържа, когато накрая научи за смъртта на Дима Коршунов — Дмитрий Алексеевич, хитър и умен оперативник от „Петровка“. Дмитрий Алексеевич се бе застрелял. Грязнов изпрати и помена своя стар приятел, а от гробищата отиде направо на „Петровка“, в най-височайшия кабинет. Без да обръща внимание на секретарката, той отвори с ритник масивната врата, влезе и заби поглед в новия началник.

— Абе ти откъде ни се изтърси на главата, копелдак гаден? — тихо попита Слава.

Как би реагирал на подобно обръщение един истински мъж? Вероятно би отвърнал със същото, би извикал дежурните милиционери или направо би праснал нахалника по мутрата. Но нищо подобно, тоя изрод остана да си седи зад бюрото, само в безцветните му очи се мярна нещо като удивление.

— Виждате ли, колега — гледайки някъде встрани, проговори той, — това е ярък пример за истинската руска демокрация.

Грязнов се обърна и срещна погледа на младолик мъж в сив костюм, който с любопитство го разглеждаше. За секунда се поколеба дали да си отиде веднага, или да изчака развитието на събитията, и тъкмо бе решил да си тръгва, защото разбра, че е безполезен всякакъв разговор с тоя дръвник зад бюрото, когато отново се чу тенорчето на началника.