Фридрих Незнански - Кралят на казиното

— Ти какви ги вършиш бе, рижо говедо?! — закрещя той още от вратата.

— Ми аз бях сигурен, че си там — доволно се ухили Слава. — Не можеш да ме прекараш, братле, ясен си ми при всички положения.

— Ама така де! — не мирясваше Александър. — Що не мислиш какви ги дрънкаш? А?!

— Иначе как можех да те изстрелям оттам? Само по тоя начин. Господи, нима всичко ти е казала? — ококори очи Слава.

— Дори нещо повече — махна с ръка Турецки. — Освен че съм женкар, какво още ме нарече?

— Ама че жена! — възхити се Грязнов. — От нашата кръвна група.

Турецки хвърли папката на бюрото, отпи глътка от чашата на Грязнов и се намръщи:

— Това коняк ли е?

— Само една четвърт, другите три са цейлонски чай.

— А не е ли обратното?

На свой ред Грязнов отпи няколко глътки, позамисли се и се съгласи:

— Вярно бе. Обратното е. Май и тоя път съм сбъркал пропорцията. — Разтвори хвърлената на бюрото папка и вдигна очи към Александър. — Моите писания? Защо си ги донесъл?

— „Сянганецо“! — подсмихна се Турецки. — Именно затова ги донесох, за да изтриеш от тях оня сянганец. Костя трябва да иде на доклад при шефа, а в папката фигурира някакъв си сянганец!

— Добре де, добре — махна с ръка Грязнов, но все пак сложи настрана листа със сведенията за сянганеца. — Мога и изобщо да се оттегля от това дело. Между другото, то се води при мен в графа „непредвидени разходи“. Залудо ви работя, за едната благодарност.

— Ми оттегли се де!

— Не ми излизай с тоя номер — широко се усмихна Грязнов. — Знаем се от години, не ме виждаш за първи път, нали?

— Такъв джентълмен — за първи път.

— Сто и петдесет гущерчета — поглади Грязнов реверите на сакото си.

— Добре, а сега минавай към въпроса — сядайки, каза делово Турецки.

— Чакам едно обаждане. Затъжих се нещо за тебе и звъннах на Меркулов. Сега вече ще си имам компания и ще чакаме двамата.

— На никого не съм обещавал да чакам.

— А обаждането е от „Патрис Лумумба“. Жал ми е за нашите момичета. Ония африкански нерези най-после ще ги закопчая. И точно днес, а не кога да е — злобно натърти Слава. — Има там един Али, изключителен мръсник е. Искам аз да го прибера, а после ще го дам на момчетата от ФСБ.

Той погледна Александър, който тутакси усети в този поглед непримиримостта на някогашния Грязнов, упоритото и безстрашно ченге, отмести очи и отпи още една глътка от чашата му.

— А питието ти си го бива… Дори много. Освежава… Та казваш — в графата „непредвидени разходи“, а?

— Абе майтапя се, не обръщай внимание.

— Щом приключим делото, ще ти платим. Колко ченгета имаш?

— Двайсет и трима души.

— Трябва да ги храниш и поиш. И вероятно всички са семейни?

— До един. Освен мене.

— Ще ти платим. Точно по тарифата.

— Ние нямаме тарифа, Саша. Работим по взаимна уговорка.

— Поне договори не изготвяте ли?

— Някои искат, така да се каже, за финансова отчетност, но повечето направо носят парите в плик.

— И много ли носят?

— Абе знаеш ли, Саша, различно. Дори сам не очаквах.

— Не се скумросвай де, знам някои неща.

— Какво например?

— За едно момиченце…

— Е, беше се загубило и ние просто го намерихме. Нищо особено.

— Много скромен си станал, Слава… Ами жилищната кражба на „Тверска“? Май е било диаманти, злато? Вдовицата не е на някакъв бараба, а на зам. министър, нали? И не на кой да е, а на финансите.

— Имаше такова нещо — усмихнато се съгласи Грязнов. — А какво да правим, щом милицията не си дава зор? Ние не им отнемаме хляба. Могат ли — моля, занимавайте се, не могат ли — извинявайте, ама дайте път на другите. Прогониха си „старците“, а аз ги прибрах.

— Но сега, чувам, си ги викат обратно?

— Да, ама те няма да се върнат. Трябва да им дадат по-високи заплати. Ей го Мишка Старостин заряза пчелите и избяга от село. Сега бачка, та пушек се вдига, направо ти радва окото. Или Колка Шчербак. Мемоари ли? На секундата ги забрави! И получава три пъти повече от тебе.

— Щастието не е в парите, Слава. По-точно не само в парите.

— Естествено. Усетиха моите орли и соколи какво значи истинска работа. Без остен и сладки думи, без нравоучения. Аз много не приказвам. Пък и те сами си знаят по-добре от мене. Съвзеха се хората, Саня, дойде им ищах за работа! Подмладиха се. Та това им е професията. И, разбира се, добри пари получават.

— Дреболии, казваш, ама явно носят бая сухо?

— Взе ми думата от устата. Носят. Впрочем май за дреболиите повече пари ни плащат, отколкото за вдовишките диаманти. Ама какво да ти обяснявам, ще ти дам един пример. Дойде веднъж някаква бабичка, едвам крета, да я духнеш — ще падне, и ми подава банкнота от сто долара. „За какво са тия пари, бабе?“ — „Намерихте ми кученцето.“ — „Много даваш. Това са половин милион наши.“ А тя: „Кученцето, вика, ми е по-скъпо от живота, вземай, щом ти давам“. Стана ми неудобно. Толкова пари за някакво си дръгливо помиярче?! И от кого? От една старица! Може да са й последните, дето е речено — за погребението. „Хайде, бабе, ние — казвам — го намерихме безплатно.“ Че като кипна оная ми ти бабичка, направи ме на бъзе и коприва! Изпъчи се, очите й засвяткаха. „Аз — вика — съм от княжески род! С мен — вика — прав разговаряше самият Голицин, предводителят на Дворянското събрание, а ти защо седиш?“ С такъв тон го каза, че моментално се изстрелях на крака! Тръсна ми банкнотата на бюрото и излезе. Кво се смееш? Така си беше.