Марк Лорънс - Кралят на тръните

Сведох очи към Гог. Момчето клечеше на пода и местеше поглед между мен и левкротата. Харесвах Гог. Харесвах го, и толкова. И двамата бяхме загубили братче по най-лошия възможен начин — пред очите си; и в двама ни нещо гореше, някаква стихийна, разрушителна сила, която напираше да се излее навън.

— Ваше величество — обади се Кодин, като никога усетил настроението ми. — Не е нужно кралят да се главоболи с такива неща. Оттеглете се в моята стая, а утре сутрин ще поговорим отново.

„Върви си, а ние ще свършим мръсната работа вместо теб.“ Ясно като бял ден. При това Кодин не гореше от желание да свърши мръсната работа. Това също бе ясно като бял ден. Помня как конят му стъпи на халтав камък и окуця. Кодин не искаше да му пререже гърлото. Но го направи. Щеше да го направи и сега. Играта на кралете никога не е чиста.

„Разиграй фигурите си.“

— Нищо не може да се направи, Йорг. — Макин сложи ръка на рамото ми, гласът му беше мек, нежен почти. — Детето е твърде опасно. Бог знае в какво ще се превърне.

„Разиграй фигурите си. Спечели играта. Поеми по най-трудния път.“

— Гог — рекох аз. Той се изправи бавно, гледаше ме в очите. — Казват ми, че си твърде опасен. Че не мога да те задържа тук. Нито да те пусна да си идеш. Че си риск, който не мога да поема. Оръжие, което не мога да контролирам. — Обърнах се и обхванах с поглед тронната зала, високия таван, тъмните прозорци, после Макин, Кодин и придворните рицари. — Аз събудих слънцето на Строителите под Гелет, а вие смятате, че не мога да се оправя с едно дете?

— Онова бяха отчаяни времена, Йорг — каза Макин, забил поглед в краката си.

— Всички времена са отчаяни — отвърнах. — Мислиш, че нищо не ни заплашва тук, високо в планината? Отвътре замъкът изглежда голям, вярно. Но от миля разстояние можеш да го скриеш с палеца си.

Погледнах Горгот.

— Може би ми трябва нова геометрия. Може би трябва да открием този твой денк, да проверим дали написаната в него история може да се пренапише.

— Силата на детето е извън контрол, Йорг — каза Кодин. Много смело от негова страна да ме прекъсне, когато съм набрал скорост. Точно от такива хора имах нужда. — И ще става все по-стихийна.

— Ще го заведа в Хаймски цеп — казах аз. „Гог е оръжие и там ще го изкова в пълния му блясък.“

— Хаймски цеп? — Горгот отпусна юмруците си и кокалчетата му изпукаха от освободеното напрежение.

— Място на демони и огън — промърмори Макин.

— Вулкан — казах аз. — Четири вулкана по-точно. И един огнен маг. Или така поне твърдеше моят учител. Да подложим на тест кралското образование, а? Ако не друго, на Гог ще му хареса там. Там всичко гори.

— Това е лоша идея, Йорг.

— Опасна е, Кодин, но не значи непременно, че е лоша. — Затиснах с кинжала си картата, за да не се навие отново.

— Дори да приемем, че планът не е предварително обречен на неуспех, пак означава, че ще оставите кралството си без крал. — Забоде пръст в картата, върху Призрачния замък, сякаш да покаже къде ми е мястото. — Минаха само три месеца, Йорг. Тукашните хора още не са ви приели напълно, нобилитетът ще подхване заговори веднага щом ви види гърба, а и колко войници ще отведете със себе си? Опразните ли трона, Ренарските планини ще се сторят апетитна и лесна плячка за мнозина. Нищо чудно дори баща ви да тръгне насам с Войската на Портата. Ако се стигне до отбрана на замъка, не знам каква част от войските на чичо ви ще откликнат на призива ви.

— Баща ми не прати Портата, когато Ренар уби майка ми и брат ми. — Пръстите ми се стегнаха по своя воля около дръжката на кинжала. — Не вярвам да тръгне срещу Призрачния сега. А и войските му са заети другаде — прилапват малкото, което остана от Гелет.

— И колко войници ще вземете със себе си? — попита Кодин. — Стражът няма да е достатъчен.

— Николко няма да взема — рекох. — Дори да тръгна с цялата армия, това ще ме вкара във война на чужд терен. — Кодин понечи да възрази, но аз го прекъснах: — Ще взема братята. На тях ще им е приятно отново да хванат пътя, а и заедно се мотахме насам-натам безнаказано години наред. Не виждам кой ще ни спре сега.

Макин се върна с няколко големи свитъка под мишница. Още карти.

— Инкогнито, нали? — каза и се ухили широко. — Супер. Честно казано, нямам търпение да се поразтъпча.

— Ти оставаш, брат Макин — уведомих го. — Ще взема Кент, Роу, Грамло, Младия Сим… а защо не и Маикал. Той е малоумен, горкият, но има девет живота. И Малчо Райчо, разбира се…