Марк Лорънс - Кралят на тръните

— Бърло… Бърло трябваше да види това — каза Райк и изтри сълзите от очите си. За пръв път го чувах да споменава някой от падналите.

— Да, брат Райк — рекох аз. — Трябваше да го види. — Представих си как брат Бърло се смее с нас, а шкембето му се тресе.

Паметен миг беше този, от онези ключови моменти, които помниш, докато си жив. Миг, който вля свежи сили в нашето братство и ни подготви за пътя. Паметен миг… и последният добър.

— Време е да тръгваме — казах аз.

Понякога се чудя дали и в нас няма пружина от синя стомана, като онзи денк в сърцевината ни, за който говореше Горгот. Чудя се дали и ние тропаме и пляскаме, пляскаме и тропаме в наши си произволни кръгове, без да отиваме никъде. И кой ли ни се смее.

Преди три месеца бях влязъл в Призрачния сам, покрит с чужда кръв и с откраднат меч. Братята ме последваха. Сега оставях замъка в ръцете на друг. Искал бях кръвта на чичо си. Взех му короната само защото ми казваха, че не мога да я взема.

Ако Призрачния ви прилича на череп, а аз определено намирам силна прилика между двете, то схлупеното градче пред портите му може да мине за засъхналата повърня на предсмъртния му гърч. Кожарска работилница тук, скотобойна там, всичките неизбежни и смрадливи злини на модерния живот, прогонени отвъд стените, където да ги проветрява вятърът. Тъкмо бяхме подминали последните коптори, когато Макин ни настигна.

— Какво, вече ти липсвам?

— От Горски страж докладваха, че идва компания — каза Макин задъхано.

— Наистина трябва да прекръстим Стража — рекох аз. Ренарските планини бяха от скалистия вид и гората присъстваше само с рехави дъбрави, сгушени в дълбоки долчинки, нещастните дръвчета — разкривени и прегърбени от вятъра.

— Петдесетина рицари — каза Макин. — Под знамето на Стрела.

— Стрела? — Намръщих се. — Отдалече идват. — Въпросната провинция се намираше в края на картата, която бяхме навили на руло, преди да тръгнем.

— По думите на патрула не изглеждали уморени.

— Мисля да ги срещна на пътя — рекох аз. — Неофициално и инкогнито. Току-виж се разприказвали. — Истината бе, че нямах желание отново да навличам коприните и да се занимавам с аудиенции. Тези мъже със сигурност бяха тръгнали към замъка. Никой не изпраща петдесет рицари в броня на тайна мисия.

— Ще дойда с теб — каза Макин. Явно беше решил да се инати.

— Само ще ни развалиш камуфлажа — казах аз. — Приличаш на актьор, който е обърнал сандъка със сценичните костюми за най-хубавите рицарски гиздила.

— Да го овъргаляме във фъшкии — предложи Райк. — Така ще е по-убедителен.

Тъкмо минавахме край конюшните на Джеринг и току до пътя се издигаше купчина оборски тор. Посочих я.

— Не е много по-различно от живота в кралския двор. — Макин направи физиономия и метна робата си в количката за главите. Маикал по навик я беше прикачил към сивушкото.

Когато реших, че капитанът на гвардията ми прилича на странстващ рицар с адски лош късмет, дадох знак да продължим. Гог яздеше зад мен, стиснал ме здраво през кръста. Горгот подтичваше отстрани — никой кон не можеше да го издържи и не само заради тежестта му. Нещо в него плашеше добичетата.

— Ходил ли си в Стрела, Макин? — попитах и пришпорих коня си срещу вятъра.

— Не — отвърна той. — Малка провинция, доколкото знам. Но съм чувал, че мъжете там са корави. Непрекъснато тормозели комшиите си.

Известно време яздихме мълчаливо, само тропотът на копита и скърцането на количката за главите нарушаваха планинската тишина. Пътят — или пътеката по-скоро, защото Строителите не бяха стигали дотук с магията си, — лъкатушеше надолу, виеше се като змия да обере стръмнините. Скоро си дадох сметка, че в ниското пролетта сигурно вече е дошла. Дори тук тревата на места зеленееше свежа и конете душеха подозрително въздуха.

Час по-късно видяхме съгледвача на рицарите, основната колона се мержелееше на миля по-надолу. Роу понечи да свърне от пътеката.

— Аз ще кажа кога да отбием от пътеката и да извадим оръжията, брат Роу, ако нямаш нищо против. — Изгледах го. Братята бяха започнали да забравят стария Йорг. Твърде дълго се бях глезотил в Призрачния, твърде дълго бях оставил подлата им природа без надзор.

— Много са, брат Йорг — каза Младия Сим. Беше по-голям от мен, разбира се, но рядко му се налагаше да хваща бръснач, освен за да реже гърла.

— Само крайно невъзпитани хора убиват без причина, когато са на път към кралски замък — казах аз. — Дори ако потенциалните им жертви са съмнителни типове като нас.