Марк Лорънс - Кралят на тръните

— Теб не те е страх от нищо, брат Йорг — каза той. — Крал Йо…

— Страх ме е да не изгоря — прекъснах го. — Най-вече в леглото си. — Погледнах братята, които пристягаха оръжия към седлата на конете и пълнеха дисагите с провизии. — Имах един братовчед, който обичаше да гори хора, нали, брат Роу?

— Аха — каза той.

— Братовчед ми Марклос — рекох. — Кажи на Гог какво стана с него.

Роу пробва върха на една стрела в палеца си.

— Ми, ти отиде при него сам-самичък, Йорг, и го уби, нищо че Марклос беше наобиколен от стотина свои войници.

Сведох поглед към Гог.

— Освен това ме е страх от паяци. Има нещо в начина, по който се движат. И в начина, по който не се движат. Нали ги знаеш как припкат? — И показах с ръка.

Извиках през рамо на Роу:

— Кажи му за паяците, Роу.

— Бъзе го е от паяци. — Роу се изплю и прибра в колчана последната си стрела. — Историята ще ти хареса, Гог, щото си безбожно чудовище и прочие. — Пак се изплю. Брат Роу обичаше да плюе. — Веднъж изкарахме цела седмица сврени в склад със зърно. Криехме се. Не е като да гладувахме де. От зърно и плъхове става убава яхнийка. Ама Йорг не щя да я опита даже. И значи оня склад беше пълен с паяци. Големи космати паяци. — Разпери докрай пръсти да покаже колко големи. — Целата седмица Йорг ги лови. И само т’ва яде, нищо друго. Паяци. Сурови, без да ги готви. Даже не ги убиваше, преди да ги изяде.

— А след онази паметна седмица яхнията от плъхове неизменно ми се услажда — добавих аз.

Гог се намръщи, после погледът му попадна върху китката ми и се задържа там.

— Какво е това? — И посочи.

Дръпнах ръкава си нагоре и вдигнах ръка, така че всички да видят.

— В съкровищницата на чичо ми намерих две неща, които струват повече от златото, дето ги заобикаляше. Реших да ги взема в случай на нужда. — Изчаках да се уверя, че Райк е видял среброто на китката ми. — Няма нужда да пребъркваш дисагите ми нощем, Малчо Райчо, нали? Съкровището е на ръката ми и ако ти стиска да го поискаш, можеш да пробваш още сега.

Той се изхили и притегна поредния каиш от такъмите на гигантския си кон.

— Какво е? — Гог ме зяпаше омаян.

— Строителска направа — отговорих. — Много е старо, на хиляда години и повече.

Роу и Кент Червения се приближиха да погледнат.

— Чувал съм, че му викали „часовник“ — продължих аз. — Видно е защо.

Самият аз бях очарован от нещото. Имаше си личице зад кристално стъкло, с дванайсет часа и шейсет минути, и две черни ръчички, които се движеха, едната бавно, другата още по-бавно, движеха се и показваха времето. Изкушен в крайна степен, аз го бях отворил от задната страна с върха на ножа си. Капачето се беше отворило на миниатюрната си панта, сякаш Строителите са знаели, че ще искам да видя какво има вътре. А там имаше колелца, мънички, назъбени, въртящи се. Нямам представа как са изработвали толкова малки неща с такава невиждана прецизност, но за мен механизмът на часовника беше по-голямо чудо от слънцето, което бяхме събудили под връх Хонас, или светлинките с форма на круша, които ни бяха останали в наследство от Строителите.

— А второто, Йорг? — попита Райк.

— Второто е това. — Извадих го от дълбокия джоб на туниката си и го оставих на една от големите каменни плочи, с които беше настлан дворът. Очукан метален клоун със следи от боя по дрешката, косата и носа.

Кент отстъпи крачка назад и потрепери.

— Изглежда зъл.

Коленичих и освободих едно ключе при тила на клоуна. Чу се жужащ звук, клоунът залитна леко, после взе да тропа с металните си крака и да пляска с металните си ръце. Държеше цимбали и вдигаше ужасен шум с тях. Клатушкаше се в неправилен кръг, тропаше, пляскаше и не отиваше никъде.

Райк започна да се смее. Не с любимото си „хър-хър-хър“, в което се чува повече гняв, отколкото смях, а истински, от сърце и корем.

— Глей го бе… глей го бе… — повтаряше през смях.

И други не се удържаха. Сим и Маикал се пречупиха първи. Грамло пръхтеше изпод мустаците ала удавен плъх, които от известно време си отглеждаше грижливо. След него се включи Кент, а накрая дори Роу, смееха се като деца. Гог ги зяпаше озадачен. Даже Горгот се ухили. Кътниците му приличаха на надгробни плочи.

Клоунът се катурна и продължи да тъпче във въздуха. Райк се хвана за корема, клекна и взе да удря с юмрук по земята, дъх не можеше да си поеме от смях.

Клоунът забави темпото, после спря. Вече бях установил, че вътре в тялото му има пружинка от синя стомана, която се натяга с ключето. Когато клоунът спре да тропа и да пляска, пружинката се е развила.