Марк Лорънс: Кралят на тръните

Застанах до невестата си пред олтара и погледнах назад. И в миг на пределна яснота разбрах. Хората, събрали се в параклиса, очакваха от мен да ги спася. Все още вярваха, че със своята шепа войници аз мога да удържа замъка и да спечеля битката. Прииска ми се да им кажа истината, да ги просветля за онова, което знаеха близките ми хора, малцината, които наистина ме познаваха. Че в мен има нещо чупливо, което е готово да се прекърши, но не и да отстъпи. Ако принцът на Стрела беше довел по-малка войска, може би здравият ми разум щеше да надделее и щях да избягам. Но той беше прекалил.

Четирима музиканти в дворцови ливреи вдигнаха гайдите си за празничен напев.

— Карай по кратката версия, отче Гомст — казах тихо. — Много работа ни чака днес.

Отчето се намръщи, сивите му вежди се сбраха над носа.

— Принцесо Миана, за мен е удоволствие да ви представя негово величество Хонорий Йорг Анкрат, крал на Ренарските планини, наследник на Анкрат и неговите протекторати.

— Здрасти — казах и ѝ кимнах леко. Дете. Стигаше ми до подмишницата.

— Вече знам защо миниатюрата ти беше в профил — каза тя и приклекна в лек реверанс.

Ухилих се. Бракът ни едва ли щеше да продължи дълго, но май нямаше и да е твърде скучен.

— Значи не те е страх от мен, Миана?

Вместо да ми отговори, тя посегна да хване ръката ми. Побързах да си я дръпна.

— По-добре недей — казах, после кимнах на отчето да продължи.

— Скъпи младоженци — каза Гомст. — Събрали сме се тук в лоното Господне…

И така, със старите думи, изречени от един стар човек, и по липса на „тук присъстващ“ с основателна причина да прекрати церемонията, или поне с основателна причина и достатъчно смелост да я изтъкне на глас, малкият Йорг Анкрат стана женен мъж.

Изведох булката си от параклиса сред аплодисментите и виковете на така наречените благородници, които се постараха, но не успяха докрай да заглушат ужасните гайди. Гайдите, местен планински специалитет, са за музиката това, което са глиганите за математиката. Нямат нищо общо помежду си.

Вратите на параклиса извеждат на стълба, откъдето се вижда най-големият двор на Призрачния, същият двор, където бях посякъл предишния господар на замъка. Няколко стотици се бяха натъпкали в двора под стълбата, чак до крепостната стена, и поне още толкова се блъскаха извън портата и под решетките, а върху всички тях се сипеше снежец.

Посрещнаха ни радостни викове. Сега вече хванах ръката на Миана, въпреки некромантството, което дебнеше в пръстите ми, и я вдигнах високо да угодя на тълпата. Лоялността на поданиците към техния господар продължаваше да ме изумява. Вече няколко години живеех охолно от труда на тези хора, а те с мъка си изкарваха прехраната по чукарите. И ето ги сега, готови да се изправят лице в лице с почти сигурна смърт заради мен. Така де, дори сляпата вяра в способностите ми да печеля и при най-нищожни шансове за успех би трябвало да оставя възголямо място за съмнение.

За пръв път разбрах нещичко за този феномен преди две години. Урок, който животът на пътя не беше осигурил нито на мен, нито на братята ми. Урок за силата на мястото.

Във връзка с молба за отсъждане, отправена официално към замъка, завлякох кралското си присъствие в една махала, която според ренарските стандарти минаваше за село, но другаде хората биха я нарекли три къщи и няколко колиби. Високопланинско селце нагоре по чукарите, казваше се Чревца. Чул бях, че имало и Малки чревца, още по-нагоре по чукарите, и ако се съдеше по мащабите на по-големия му събрат, недвижимата собственост на Малки чревца сигурно се побираше в голяма бъчва. Както и да е, предмет на спора беше границата между камънаците на един селянин и камънаците на съседа му. Двамата с Макин бяхме изкатерили близо хиляда метра нагоре в планината, за да покажа аз ентусиазъм към кралските си задължения. Според докладите кръвната вражда в селцето вече бе взела няколко жертви, макар че според последващата проверка загубите в жива сила възлизаха на едно прасе и лявото ухо на някаква жена. До неотдавна просто бих ги избил всичките и бих се смъкнал от планината с главите им на копие, но не го направих, сигурно защото се бях поуморил от катеренето. Така или иначе, подканих селяните да изложат аргументите си и те го направиха с ентусиазъм и многословно. Започваше да се мръква, а бълхите хапеха безобразно, затова по някое време прекъснах словоизлиянията им.

— Гебин, нали? — обърнах се към тъжителя. Той кимна. — Ти, Гебин, просто много мразиш съседа си, бог знае защо. Работата е там, че всички вие сте ми скучни, а вече си починах от катеренето и освен ако не ми кажеш истинската причина да мразиш толкова…