Пиер Певел - Кралят

— Войските, които ще поведете в помощ на Исерн, могат да останат там, като ще имат най-доброто основание. Оттук насетне владенията на Лориан ще се окажат притиснати между Исерн от запад, Лангър от изток, Аргор от север и Исрия от юг. Засега те са ви верни в тази война, която ви изправя против вашия брат. Но защо да не си осигурите и още гаранции, че ще продължат да ви бъдат верни?

Върховният крал мълчаливо погледна Естеверис и леко се усмихна. После се обърна към Лорн и попита:

— Черната гвардия кога може да тръгне?

— Веднага, щом се върна при нея. Най-късно след два дни.

— Толкова скоро?

— Да.

Лорн предпочете да не казва на краля, че бе изпреварил заповедите му и че граф Д’Аргор вече препускаше към Далоран, за да подготви потеглянето на Ониксовата гвардия.

— А след това? — настоя кралят.

— След това можем да бъдем в Бренвост пет дни по-късно. Може би четири.

— Това би било подвиг.

— Моите хора са способни да го извършат.

Върховният крал се върна и седна на трона си, помисли още малко и каза:

— Добре. Ще направим така — и докато Лорн излизаше, добави: — Събитията са благоприятни за теб, Лорн. Не мисли обаче, че съм ти простил.

Същата вечер, въпреки късния час, Върховният крал отиде да види майка си в нейната стая. Кралица Селиан го прие седнала в леглото си, единственият свидетел на срещата беше свещта, която гореше на нощното ѝ шкафче. Обясни ѝ какво решение бяха взели с Лорн и Естеверис. Тя одобри плана му и предложи вместо да замине за Лангър на следващия ден, както бе предвидено, да остане при него.

— Не, майко. Приберете се. Благодаря ви, но е по-добре единият от нас да е в Ориал. Кой знае какво се крои в Двора в този момент.

— Несъмнено сте прав. Само че…

— Да?

— Бяхте решили да държите Ониксовата гвардия настрана и повече да не се доверявате на Лорн. Дори възнамерявахте да го съдите за предателство. А ето че го изпращате пред войските си и му давате възможност — за пореден път — да се отличи. Наистина ли държите да го превърнете в спасител на Исерн? И без това вече се говори, че той печели вашите войни…

На лицето на краля се изписа жестока усмивка.

— Не се страхувайте, майко. Тъй като Лорн и неговите Черни гвардейци могат да са ми от полза, бих направил грешка, ако не ги използвам. Но нищо не съм забравил. Зная, че скоро ще трябва да се отърва от тях — преди да са станали прекалено популярни и прекалено мощни.

— Говорите за ониксовите гвардейци.

— Да, за ониксовите гвардейци. И за техния капитан. Чакам само подходящия случай.

На сто и петдесет лангърски левги оттам, над степите на Мъртвите земи се бе спуснала красива, необятна, смълчана нощ. От върха на един хълм, увенчан с високи, изправени камъни, един гелт в кожена ризница гледаше доволно безчетните огньове и палатки на своята армия. Не благодареше на Дракона от Пепел, а гордо стоеше пред него, убеден, че е изпълнил волята му.

Казваше се ГюлРа.

Беше висок, силен и груб, сивкавата му кожа беше покрита с белези, спечелени на лов или в битка — съвършен воин, от онези, които другите никога не се колебаят да последват в боя. Но освен това беше умен, амбициозен и безмилостен — качества, които сега го превръщаха в безспорен кер.

Кер ГюлРа. Каква гордост, когато Старите го бяха избрали и му бяха врязали посветителните белези след толкова години на търпение и интриги, усилия и саможертви!

Беше син на гелт, уважаван за воинската му храброст, и на вещица, от която се страхуваха заради силата на магията ѝ. Именно тя беше предрекла на своя син, че го очаква съдба на войни и слава. И пак тя му бе помогнала да изпълни обещанието, дадено над гроба на баща му: да обедини племената, да вдигне могъща орда и начело на нея да се извиси до легендата, да се превърне в Безсмъртен, чиито подвизи хората вечно ще възпяват.

ГюлРа се усмихваше доволно.

Да, нощта беше красива.

И скоро кръвта на имелорците щеше да потече.