Пиер Певел - Кралят

— Вярвам ти.

Той стана и като избягваше погледа на Майрин, каза:

— Почини си. Аз ще свърша всичко.

После остави Майрин, чиито големи сини очи вече не умееха да плачат.

Няколко дни по-късно, след една последна нощ, прекарана до спящия Каел, Лорн гледаше как се отдалечава керванът, който отвеждаше Майрин и неговия син към една несигурна съдба. От балкона, на който бе застанал — в ризница и с меча на кръста — трудно различаваше силуетите и напразно се мъчеше да види Майрин. Но знаеше, че тя е там, сама и непозната сред поклонниците, които я заобикаляха, и единственото ѝ съкровище беше детето, което отнасяше далеч от него.

— Направихте правилен избор — каза Скерен, който се приближи и застана до Лорн.

— Вие служите на Пазителите. За вас правилният избор е този, който улеснява осъществяването на Съдбата. За Каел и Майрин това може би е нещо съвсем друго. Ако ги застигне зло, няма да си го простя. На вас също няма да ви го простя.

— Разбирам ви.

— Бдете над тях, Скерен. Поне до Бренвост.

— Ще направя всичко по силите си. Но знайте, че съдбата на Каел е несигурна. Тя може да се определи единствено според вашата, която също остава доста неясна. Чий син ще бъде Магът? На Рицаря с меча или на Черния принц? Това е въпросът, който занимава сега Събранието на Ирканс. И само вие можете да отговорите.

Лорн се усмихна претръпнало.

— Какво още?

— Време е да възобновите хода на вашата съдба, рицарю.

След по-малко от час Лорн излетя към Исрия.

Лорн не знаеше къде се намира кралската армия, не знаеше и докъде беше стигнала войната в Исрия. След битката при Дарлат победата изглеждаше на страната на Върховния крал. Но въпреки това предпазливостта не беше излишна: макар да бяха отстъпили, Бунтовниците вероятно не бяха напуснали областта и също разполагаха със змейове, с които наблюдаваха от въздуха. Така че Лорн заобиколи районите, където беше разположен врагът — и може би още се намираше там, и пристигна в северната част на Исрия, в Далоран, където кралските войски бяха установили главния си лагер в началото на войната. Съмняваше се, че ще намери там Върховния крал, заобиколен от по-голямата част на армията си, а това до голяма степен беше в негова полза. Защото имаше нещо, което Лорн не знаеше и то беше как ще да го посрещне Върховният крал, когато се завърне.

Лорн пристигна вечерта, слънцето залязваше зад гърба му, а змеят му се носеше с бавни, широки махове на крилете. Както очакваше, завари лагера при Далоран празен. Сега вече нито една войскова част не лагеруваше извън тройната стена от кули и ограждения. От големия пазар при южната порта бяха останали само отломки, боклуци и изоставени палатки. Що се отнася до войските, пазещи лагера, те едва успяваха да го покрият. Само тук-там бяха останали няколко палаткови селища, обозначени с редки пилони, на които все още се вееха флагове.

Един от тези флагове беше на Ониксовата гвардия.

Лорн се приземи в двора на малката змейна на ониксовите гвардейци и не се наложи да търси никого: пристигането му по въздуха бе забелязано и Теожен д’Аргор вече идваше към него.

— Рицарю!

— Графе.

— Но откъде идвате?

Двамата мъже се прегърнаха и докато потупваше Теожен по рамото, Лорн видя Наерис Вард, която ги наблюдаваше отдалеч със скръстени ръце.

— От Закрилящите планини — отговори той.

Граф Д’Аргор се дръпна назад, но ръцете му останаха върху раменете на Лорн и той го погледна втренчено.

— Закрилящите? Но какво сте правили там? И къде е Майрин? Тя добре ли е?

— Майрин е добре.

— О, чудесно!

— А останалото…

Теожен разбра.

— Тайни? Ще ми кажете онова, което можете да ми кажете, рицарю. Не искам повече. Кралят обаче…

Лорн погледна натам, където стоеше Нае: нея вече я нямаше. Потърси я, но в този момент около него се струпаха неговите хора и го задържаха. Ониксовите гвардейци се радваха на завръщането на своя капитан и всички искаха да го поздравят, да го чуят, да му кажат нещо, да му стиснат ръката. Внезапното му заминаване, което по всичко приличаше на бягство, беше породило слухове и тревоги. Лорн трябваше да се покачи на един сандък и да каже няколко думи на хората си — да им благодари, но и да ги успокои. После Теожен го поведе под възторжените възгласи „Да живее!“ към неговата командна палатка, на чийто вход Логан вече бе застанал на стража. Наемникът посрещна Лорн с усмивка и с дискретно кимване на глава.