Пиер Певел - Кралят

— Логан!

Бившият наемник веднага подаде глава:

— Капитане?

— Знаеш ли къде е Йерас?

— Разбира се.

Ранените бойци от Ониксовата гвардия бяха събрани в голяма кръгла палатка, където всеки имаше отделно легло и за него се полагаха най-добрите грижи, които можеха да се осигурят. В този късен час войниците бяха вечеряли и вече дремеха или четяха, разговаряха, играеха на карти на светлината на факлите. Всички имаха превръзки — един на ръката, друг на хълбока, трети на бедрото, на рамото, някои бяха с превързано чело или дори част от лицето. Други — извадили по-малко късмет — бяха осакатени на бойното поле или впоследствие се бе наложило да им ампутират крайник и сега им предстоеше да се научат да живеят с един дървен крак или с една желязна ръка. Сред черните ризници, блестящите мечове и гравираните шлемове висяха патерици.

Следван от Логан, Лорн влезе, без да известят за него. Ранените знаеха, че се е върнал, но не бяха могли да го видят, нито да го чуят, когато си бе дошъл, и изобщо не очакваха, че той ще ги посети. Веднага щом го видяха, в палатката настъпи пълна тишина, която стигна до края ѝ като вълна.

Лорн тръгна между леглата, поздрави първия ранен, после втория, третия и друг, и още, и още, а в това време хората му ставаха един по един и се приближаваха към него. Сега Ониксовата гвардия беше многобройна и Лорн не познаваше всекиго по име, но знаеше, че всички се бяха изправили безстрашно срещу смъртта и пак щяха да го направят за него — и за всичко онова, което означаваше черното знаме с вълча глава и кръстосани мечове.

— На Върховното кралство служим — казваше Лорн.

— Върховното кралство защитаваме — отвръщаше онзи, на когото стискаше ръката или го потупваше по рамото.

Докато Лорн стигне до него, Йерас вече бе станал и го чакаше, изправен до походното си легло. Едната ръка на някогашния вестфалдски разузнавач беше превързана — там, където я бе пронизала стрела от арбалет. Но не заради това — въпреки протестите му — го държаха в палатката на ранените. В края на битката при Дарлат той беше получил силен удар по главата. Само шлемът му го бе спасил от сигурна смърт, но дълго бе останал в несвяст, а след това проявяваше странни симптоми: виене на свят, загуба на равновесие, гадене.

— Капитане — каза Йерас шеговито, — кажете ми, че идвате да ме спасите…

Лорн видя, че е блед и отслабнал и разбра, че той нарочно се мъчи да изглежда добре, да се покаже по-силен, отколкото всъщност беше. Двамата се прегърнаха, после Лорн седна на ръба на леглото му, като застави Йерас също да седне.

— Как си? — попита той тихо.

Хората около тях се отдръпнаха. Само Логан можеше да чуе какво си говорят, като не преставаше да се оглежда наоколо. Войниците в палатката се върнаха към предишните си занимания.

— Добре съм — излъга Йерас.

Той нервно намести кожената превръзка на сляпото си око. Здравото му око беше кървясало.

— Кажи ми истината, Йерас.

Едноокият въздъхна.

— Възстановявам се — призна той. — Понякога все още малко ми се вие свят, но наистина съм по-добре.

— Сигурен?

— Сигурен.

— Имам нужда от теб, Йерас. Но искам да съм убеден, че…

— В състояние съм да се върна на служба — прекъсна го Йерас.

Лорн знаеше, че Йерас не му казва цялата истина, но не му беше трудно да си представи как се отразява бездействието на човек с неговата закалка.

— Добре — каза Лорн и се изправи. — До утре.

Йерас също стана.

— Благодаря, капитане. Няма да ви разочаровам.

Двамата се ръкуваха и това ръкостискане имаше стойността на клетва.

На следващия ден Върховният крал още не беше отговорил на писмото на Теожен и Лорн отиде в ковачницата на кралския лагер. Както му беше казал Логан, намери там Нае, която работеше сред пламтящия полумрак — изкусно удряше метала върху наковалнята, а ризата ѝ беше залепнала от пот на гърба. Беше сама, другите военни ковачи предпочитаха да ѝ оставят пълен простор и не общуваха с нея. Избягваха я, завиждаха ѝ за Дарбата, наричаха я вещица, страхуваха се от скандските ѝ татуировки, които проблясваха, когато ковеше аркан.

Лорн почака тя да привърши. А и тя го забеляза, чак когато сложи желязото в огъня, докато пиеше студена вода, която гребна с черпак от една кофа.

— Добър ден — каза тя.

— Добър ден, Нае.

— Жаден?

— Не, благодаря.

Нае отметна глава назад, изсипа един черпак вода върху лицето си и изпръхтя от удоволствие. После се върна при огнището и докато наблюдаваше желязото в горещата жар, рече: