Пиер Певел - Кралят

Нае чакаше в палатката. Тя едва-едва отвърна на поздрава на Лорн. Стоеше права и чешеше брадичката на Исарис, който мъркаше в ръцете ѝ, а в това време Лорн остави шлема си, свали ризницата и взе чашата вино, която граф Д’Аргор му подаде.

— Благодаря.

— Искате ли да наредя да сервират храна?

— По-късно.

Отпусна се в едно пътническо кресло, което изскърца под тежестта му. Протегна краката си, кръстоса глезени, отпи глътка вино и рече:

— Слушам ви.

— С какво искате да започна? — попита Теожен.

— С войната. Превзехме ли Нориж?

— Да. Както се предвиждаше, градът се предаде доброволно след нашата победа при Дарлат. Търговците от Исрийската лига прекратиха съюза си с Ирдел и положиха клетва за вярност към Върховния крал. Провинцията е наша, макар че Бунтовниците все още заемат една част от нея. Продължават да контролират границата с Орвал, но изгубиха всички пристанища в Сграбчващото море. С наближаването на зимата въпрос е само на време да се оттеглят.

— Къде е кралят?

— В Нориж. Влезе победоносно в града…

— Влизане, в което ние нямахме честта да участваме — намеси се Нае.

Лорн се обърна към нея.

Разбра, че по негова вина Ониксовата гвардия беше понесла гнева на краля. Тъй като не можеше да си го изкара на Лорн, Върховният крал си бе отмъстил на хората му. Първо, като ги бе лишил от триумфа, който заслужаваха повече от всеки друг. И второ, бе ги оставил тук, в Далоран, за да им покаже, че бе оттеглил доверието си в тях.

— Съжалявам — каза Лорн. — Нямах друг избор.

— Нямал си избор? — тъй като Нае бе повишила тон, Исарис предпочете да скочи от ръцете ѝ и седна на масата. — Ако графът не беше тук, кралят щеше да разпусне Гвардията. Беше побеснял, Лорн! Побеснял! За бога, какво си му казал?

— Не му се подчиних. Казах му, че заминавам и не му позволих да ме задържи. Само от него зависеше да…

— Той е крал! — прекъсна го Нае. — Алан вече не е Алан. Забрави го. Вече има само Алдеран I.

— Зная, но…

— … но не си имал избор, така ли?

— Достатъчно, Нае.

— Постъпките ти имат своите последствия — и не само за теб. Не можеш да си позволиш да изчезваш ей-така и да…

— Казах: достатъчно — повтори Лорн, гласът му бе спокоен.

Нае млъкна, издържа погледа на Лорн, без да мигне, после се обърна. Точно преди да излезе от палатката, подхвърли:

— Всъщност Йерас се възстановява. Благодаря, че се тревожиш за него.

С Исарис като единствен свидетел Лорн и Теожен останаха смълчани в голямата притихнала палатка. Лорн стана да си сипе още вино, а графът каза:

— Тя… няма лесен характер.

— Нае знае, че е единствената, която може да ми каже някои неща. И ги казва, както баща ѝ ги казваше преди нея.

— Тя е… твърде строга.

— Не. Права е. Заминах, без да ме е грижа какво ще се случи с всички вас. И знаете ли какво? През последните дни не мислех за нищо друго, освен за сина си. Войната? Забравена. Върховният крал? Забравен. Ониксовата гвардия? Същото.

— Вашият син?

Лорн кимна.

— Не знаех за съществуването му. Майрин е негова майка. Роден е в края на зимата.

— Бил е в опасност.

— Да. Но сега е при майка си. Той… казва се Каел.

Теожен изчака, досети се, че върху детето все още тегне опасност, и разбра, че Лорн няма да каже повече.

— Зная какво е да се страхуваш за сина си, рицарю. При това моят е на възраст, когато може да се бие и да се защитава…

Лорн изпи чашата си на един дъх. Помълча още малко, после каза:

— Значи кралят е в Нориж.

— Да. Но сигурно ще се върне в Ориал, за да прекара зимата там.

— Утре ще отида да говоря с него.

Теожен се сепна.

— Не съм сигурен, че това е добра идея.

— Защо?

— Позволете ми да отида като ваш вестител. Тук, сред хората си, не рискувате нищо. Но ако отидете сам при краля…

— Страхувате се, че ще нареди да ме арестуват?

— Наерис не излъга, когато каза, че беше бесен. Бих искал да се уверя, че вече не е. Или поне му е поразминало. Позволете ми да подготвя почвата.

— Какво предлагате?

— Ще пиша на краля. По змейник ще получи писмото утре и ще видим какъв ще бъде отговорът. Изглежда, че реакциите му стават все по-непредвидими.

— Разбрано. Благодаря, графе.

— Моля ви, няма за какво.

— Благодаря ви също, че командвахте Ониксовата гвардия в мое отсъствие. Мога да си представя, че при тези обстоятелства това далеч не е било лесно.

Теожен се поклони леко, преди да се оттегли.

За миг Лорн остана замислен, изправен пред масата, като галеше Исарис по главата. После облече чиста риза и черно кожено сако, запаса меча си и извика: