Пиер Певел - Кралят

— Но можеш да си сигурна, че ако Серкарн удържа на думата си, това не е нито от доброта, нито от почтеност — заключи Лорн. — А защото иска да спечели нещо — сега или по-нататък.

— Нещо?

— Сигурно си мисли, че още мога да съм му полезен — предположи Лорн.

Майрин кимна, изражението ѝ бе сериозно. Каел заспиваше на ръцете ѝ и тя нежно се усмихна и погали с върха на пръстите си спокойното личице.

— Утре тръгвам — каза тя. — Сама, с Каел. Трябва да го скрия, да го предпазя.

— Не мисля, че Серкарн ще продължи да преследва теб — възрази Лорн. — Нито Каел.

— Откъде знаеш?

— Не знам, но…

— Всъщност аз не се страхувам от него. Е, не само от него.

— Вече беше избягала от Аргор, когато жреците на Серкарн ти взеха Каел. И не от тях се мъчеше да се измъкнеш.

— Не.

— От кого тогава? — и понеже Майрин не отговори, Лорн настоя. — Който и да е той, ще те пазя. Ще ви пазя — теб и Каел. Заклевам се! Но трябва да ми имаш доверие.

— Имам ти доверие, Лорн.

Тя продължаваше да стои наведена над детето, което спеше в ръцете ѝ със стиснати юмручета и леко отворена уста.

— Тогава ми кажи — рече Лорн.

Майрин вдигна глава, усмихна се на Лорн и посочи с глава зад рамото му, към някого, който стоеше зад него.

— По-скоро него трябва да изслушаш — каза тя.

Лорн се извърна и видя силует с качулка — беше един бял драк с тюркоазени очи, когото веднага позна.

— Скерен.

— Добър ден, рицарю.

Лорн не можеше да си обясни как така не бе могъл да чуе, че Пратеникът на Пазителите се приближава. Инстинктивно се изправи и застана между драка и Майрин. Огледа се наоколо, но не видя никого другиго в градината.

— Не сте тук заради мен — каза Лорн.

— Не само.

— Какво искате от моя син?

— Нищо. Исках да го видя и го видях.

Лорн се намръщи недоверчиво.

— Кога го видяхте?

— Тази сутрин, когато пристигнах.

— Защо?

Вместо да му отговори, Скерен се обърна към Майрин:

— Покажете му — каза той.

— Какво да ми покаже — нетърпеливо рече Лорн, като се обърна към вещицата.

Тя спокойно вдигна дрешките на детето и, без да го събуди, оголи коремчето му до гърдите. Лорн се наведе и видя каменен печат върху слънчевия сплит на сина си — печат, подобен на този, който имаше той самият на опаката страна на лявата си ръка, но руната беше различна.

— Това е белегът на Мага — обясни Скерен. — Никой друг не го е носил от пет века насам.

Лорн се изправи, а Майрин оправи дрешките на Каел.

— Какво означава това? — попита той.

Скерен искаше да отговори, но Майрин го изпревари.

— По-добре да сложа Каел да спи — каза тя и стана. — Вие си поговорете. Изяснете се. Но ви заклевам — не намесвайте моя син във вашите интриги.

Тя тръгна бавно, без да се обръща, като остави Лорн и Скерен сред тишина, която се проточи. Смутен, разтревожен, Лорн не знаеше какво да мисли. Обзе го страх — неоснователен, но вледеняващ, — че повече няма да види сина си.

— Да повървим малко, искате ли? — предложи Пратеникът.

Двамата тръгнаха бавно из градината, пясъкът проскърцваше под краката им.

— Говорете, Скерен. Но без загадки. Кажете ми защо моят син представлява интерес за вас и ми го кажете ясно.

— Ще се опитам… — дракът се замисли, после обясни. — Белегът, който Каел носи, е белег за велика съдба. Много рядък. Дори изключителен. Но не е единствен. И друг вече го е носил.

— Кой? — попита Лорн.

Беше сигурен, че знае отговора и не грешеше.

— Ейлазий Магът — каза Скерен.

— Но Ейлазий го е носил на челото си.

— Да! Но откъде можете Вие да го…?

— Няма значение.

Макар че това го заинтригува, дракът не настоя повече. Задоволи се само да погледне под очи към Лорн и закача той да заговори отново.

— Моят син носи белега на мъжа, предал и затворил Серкарн — каза Лорн след кратко мълчание. — И пет века по-късно той се превръща в разменна монета, позволяваща на Серкарн да получи отмъщение. Случайност?

— Няма случайности. Съществуват единствено сметките на Съдбата и ние не разбираме нито смисъла, нито важността им.

— Мислите, че Серкарн иска сина ми?

— Ако го искаше, щеше да го задържи… Въпреки всичко мисля, че мисията с която ви бе натоварил, не беше най-важното нещо за него. Той искаше да ви привлече при себе си, тук, в своето владение… Което не означава, че му е неприятно да притежава — благодарение на вас — черепа на стария си враг. И само Божествените знаят какво възнамерява да прави с него.

— Наистина? — рече Лорн. — Само Божествените? А Пазителите не?