Пиер Певел - Кралят

Драконът се извиси над Лорн.

— Мощехранилницата — каза той. — Сложи я на празния трон.

— Моят син, драконе. Върни ми го.

— Не се страхувай, той вече е при майка си.

— Как да ти повярвам?

— Нямаш избор. Сега сложи мощехранилницата.

Без да знае дали Драконът на разрушението му казва истината, Лорн се подчини. Сложи мощехранилницата и пред очите му призракът на Ейлазий се появи, седнал на трона, неподвижен, с поглед, вперен напред, и ръце върху бедрата — призрачна статуя срещу каменната статуя на Ерклант I.

— Ето ги най-накрая събрани заедно — каза Серкарн. — Приятели. Почти братя. Преди единият да предаде другия… Ерклант Великия и Ейлазий Мага. Нали точно така ги наричат Хрониките, а? Нали точно така се е запазил споменът за тях? Ерклант Великия и Ейлазий Мага. Единият наистина беше маг, така е. Но дали другият беше велик?

— Основал е Върховното кралство. И пет века по-късно кръвта му продължава да тече във вените на нашите крале.

— И в твоите — развеселено рече драконът.

— Създал е първата Ониксова гвардия.

— За да я разруши по-добре.

— Лъжеш.

— Защо да те лъжа? — Лорн не знаеше какво да отговори. — Ерклант никога нищо не е направил сам. Всичко, което успя да стори, беше благодарение на Ейлазий и благодарение на мен.

— На теб?

Серкарн се усмихна и очите му заблестяха като две пещи.

— Позволи ми да ти разкажа това, което Хроникитеникога няма да кажат, рицарю. Двамата с Ерклант бяхме съюзници. В края на епохата на Мрака, тъй като времето на драконите свършваше, разбрах, че трябва да си намеря нови съюзници сред хората. Избрах крал Ерклант Лангърски, а той много бързо разбра какво можех да му донеса. Власт. Успехи. Богатства. Той прие предложението ми за съюз и Ейлазий стана гарант на нашата спогодба. Разбира се, Ерклант носеше короната и държеше скиптъра. Но аз основах Върховното кралство, рицарю. Дори създадох скъпата ти Черна гвардия…

— Лъжеш. Отново. Ти непрекъснато лъжеш!

— Виж.

Драконът на Разрушението се изправи и показа широките си гърди: между люспите му се виждаше инкрустиран оникс.

— Ониксът е моят камък — каза той. — Някога Ониксовата гвардия дори ми отдаваше култ. Ерклант направи всичко възможно това да бъде забравено след неговото предателство, но членовете на твоята гвардия се молеха на мен, рицарю. Призоваваха моето покровителство преди битка и ми благодаряха след победата.

Лорн си спомни параклиса, открит в Черната кула в Ориал. Той беше зазидан и последователно опустошаван, така че в крайна сметка беше невъзможно да се разбере на кой Божествен Дракон е бил посветен. Лорн често се бе питал какво е това загадъчно място, чиято крипта, освен всичко друго, беше обитавана от Тъмнината. Много пъти беше влизал в нея, но така и не успя да разгадае тайните ѝ. И сега, когато въпросите му бяха получили отговори, разкритията на дракона му се струваха още по-непоносими, защото разбираше, че са истина.

Въпреки това Лорн възрази:

— Ониксовата гвардия се е била с теб. И те е победила.

— Да. Тя се обърна срещу мен. Също като Ейлазий, чиито заклинания ме подчиниха чрез предателство. Също като Ерклант, когато реши, че повече не мога да му служа и че — може би — мога да му навредя.

— Той грешеше ли?

— Кой знае? След като един договор бъде сключен, е важно само едно: кой пръв ще го наруши? — Драконът се наведе и протегна глава, за да погледне Лорн в очите. — Родът на Върховните крале е предателски род. Очаквай този, който царува днес, да те предаде, както онзи, който царуваше тогава, предаде мен.

Погледът на дракона стана още по-пронизващ и Лорн се почувства така, сякаш всеки миг ще потъне в бездънен кладенец, в някакво уютно небитие. Но Ейлазий го беше предупредил. Беше му казал, че Серкарн ще се опита да го подчини на властта си, както бе направил с жреците от мавзолея.

— Твоят крал скоро ще те предаде — продължи Серкарн. — Твоят крал ще те предаде и тогава аз ще бъда последният, единственият, към когото ще можеш да се обърнеш. Моли се зовът ти да стигне до мен и да пожелая да те чуя. Когато дойде този момент, ще си спомниш.

Лорн почувства как думите на дракона се запечатват като с нажежено желязо в ума му.

Когато дойде този момент, ще си спомниш.

После изгуби свяст.

Когато дойде този момент…

Лорн се събуди в някакво легло, главата го болеше толкова силно, че от болка изстена. Да отвори очи му струваше истинско усилие, закри си лицето с ръка и седна, неспособен да погледне към прозореца, през който влизаше приглушена светлина, но и тя беше прекалено силна за него. Виеше му се свят и му се стори, че отново преживява първите дни на свободата си, когато след вечния мрак на Далрот трябваше да си предпазва очите с тъмни стъкла. Докато си разтриваше слепоочията, той се опита да си припомни събитията от предишната вечер и забеляза, че не помни нищо след срещата си със Серкарн. Дали беше изгубил съзнание? Да, може би. Но за колко време? И как се беше озовал в това легло? Лорн започна да диша дълбоко. Чуваше се вятърът, който поклащаше копринените пердета. Никакъв друг шум не смущаваше покоя в стаята, освен далечна гълчава.