Пиер Певел - Кралят

Когато реши, че има достатъчно сили, Лорн стана. Веднага му се зави свят и трябваше да се опре на стената, за да не падне. Краката едва го държаха и той почака да премине замайването. После с несигурни стъпки отиде до прозореца и предпазливо дръпна едната завеса. Отначало слънцето го заслепи, после привикна към светлината му и различи хребетите на Закрилящите планини и безводната долина, в която се намираше мавзолеят на Ерклант I. Наведе се и видя палатковото селце на поклонниците, което се простираше от двете страни на единствения път и от което долиташе шумът на хилядите съществувания, протичащи сред песни и молитви. Значи Лорн не бе напуснал храма и по разположението на слънцето прецени, че е по средата на следобеда. Но кой ден? Наистина ли беше изминала само една нощ и една сутрин, откакто с Майрин дойдоха в храма? Прокара ръка по бузите си: няколкодневната брада, която ги покриваше, като че не беше покарала много от последния път, когато се бе погрижил…

Постепенно Лорн се почувства по-добре.

Видя, че дрехите му са сложени върху един сандък — чисти, изгладени и закърпени. Дори бяха почистили шлема му със забрало във формата на вълк и бяха смазали кожената му ризница с халки. Той се облече, предпочете да не слага шлема и ризницата, помисли да препаше меча си, но и от това се отказа: камата на пояса щеше да му е достатъчна. Когато излезе от стаята, позна покоите, в които бе оставил Майрин, преди да занесе черепа на Ейлазий на Дракона на разрушението. Бяха празни. Лорн ги обиколи, после излезе в сенчестата свежест на градината и там намери Майрин.

Седнала на одеяло, простряно на тревата, тя си играеше с едно бебе, което можеше да е само Каел, държеше двете му ръчички, като ги разтваряше, когато се навеждаше към него, и прибираше, когато се отдръпваше. Детето прихваше да се смее при всяко движение, развеселено от мимиките и звуците, които майка му правеше. И се смееше толкова силно, че често трябваше да го държи, когато, без да се страхува, политаше да падне. Майрин също се смееше — сияеща, забравила всичко.

Лорн застина на едно място.

Виждаше сина си за първи път и сърцето и душата му бяха обхванати от вихрушка от нови емоции. Ако в този миг го бе видял да се ражда, надали щеше да е по-развълнуван. Достатъчен бе един поглед, за да почувства едно дълбоко, вътрешно привличане, толкова силно, почти болезнено. Той имаше син и едва сега разбираше, че в него кипи смесица от чиста радост, смайване и объркване. Защото пред него се разкриваше нещо съвършено непознато. Светът се бе променил в един дъх, в един смях, в един блясък за живот. И докато дълбоко в себе си Лорн знаеше, че това, което вече го свързваше със сина му, щеше да е завинаги, в същото време бе обзет от силно желание да избяга.

Забелязвайки Лорн, Каел стана сериозен.

Майрин се обърна, видя Лорн и побърза да се изправи, като взе детето на ръце и го притисна към себе си, сякаш да го предпази. Напрегнато гледаше как Лорн бавно се приближава. Той виждаше само своя син, който го наблюдаваше и изглеждаше заинтригуван от този висок мъж в черно, който не казваше дума. Минаха няколко секунди, които се сториха на Майрин цяла вечност, преди Лорн да я попита:

— М… може ли да го подържа?

Тя се усмихна с облекчение.

— Разбира се — каза тя и подаде бебето на Лорн.

Детето с желание мина в ръцете на баща си. Както беше казала Майрин, двамата имаха еднакви очи: едното синьо, а другото сиво.

— Не съм сигурен как да го държа — призна Лорн.

Никога не се бе чувствал толкова тромав и непохватен.

— Ще се научиш — каза Майрин. — И аз в началото го изпуснах два-три пъти.

Тъй като умът му беше другаде, Лорн не реагира веднага:

— А? Какво?

— Шегувам се! Придържай му главата и всичко ще е наред.

Шегата не развесели Лорн. И тъй като му се струваше, че Каел се намира твърде далеч от земята, когато е в неговите ръце, той седна на една каменна пейка до фонтана. Шумът на водата веднага прикова вниманието на бебето. Детето се извиваше, за да види, затова Лорн предпочете да го върне на майка му, която бе седнала до него.

— Той е… силен — каза той.

— Много.

— Добре ли е?

— Да. Мисля, че добре са се грижили за него.

— Жреците кога ти го върнаха?

— Снощи. Малко след като ти тръгна.

— Серкарн си удържа на думата — каза Лорн на себе си.

— Съмняваше ли се?

— Надявах се.

Лорн заговори тихо, сякаш Каел можеше да го разбере, и призна на Майрин, че макар нищо да не ѝ бе казал, до последно се бе страхувал Драконът на разрушението да не го измами. За щастие, всичко бе минало добре.