Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

— Лия — тонът й отначало е благ, но когато аз не откликвам, той става по-настоятелен. — Лия. Трябва да поговорим. За Хенри. Ще ме погледнеш ли?

Ала не мога. Не желая да разваля магията на тихата стая. Стаята, в която спя, откакто много, много отдавна двете с Алис се преместихме от детската стая. Стаята, в която съм опаковала коледните си подаръци за Хенри. Стаята, в която съм копняла за устните на Джеймс. Сигурна съм, че в тази стая не може да се случи нищо страшно.

— Лия.

Гласът и секва, а мъката в него е толкова непоносима, че почти й се подчинявам. За малко да я погледна в очите.

Ала не мога. Обръщам се към стената и упорито вирвам брадичка в знак на нежелание да чуя онова, което ще ми каже. Онова, което не ще ни позволи да продължим напред.

Слушам известно време, после тихо затварям вратата след себе си и излизам навън в студената нощ. Искам да се вслушам в тишината на своя дом, единствения, който съм имала, преди да извърша последния си предателски акт. Доста умно от моя страна — на излизане си обувам ботите. Изглеждам странно на лунната светлина с боти, които надничат изпод дългите поли на ефирната ми бяла нощница.

Сетивата ми са изострени, когато се изкачвам по хълма към скалата над езерото. Въздухът е свеж и чист, ароматът на приближаваща се зима нахлува в ноздрите ми много по-мощно, отколкото само преди няколко дни.

Опитвам се да не мисля. Не желая да мисля за майка си. Не желая да мисля и за Алис, за ужасното съчетание на алчност и любов, което тя прояви на речния бряг.

И най-вече не желая да мисля за Хенри.

Щом стигам върха, налага се да спра, за да си поема дъх. Още чувствам слабост в краката си след преживяното в реката. Когато най-сетне мога да дишам, без да усещам бодежи в гърдите, отивам до ръба на скалата. Дори в състоянието, в което съм, не мога да не изпитам наслада от красотата на езерото. Кой не би оценил прелестното проблясване на водите му? Тук не е чак толкова лошо място за свършека на нечий живот и в един зловещ миг на прояснение ми се струва, че разбирам защо майка ми е избрала тъкмо езерото за тази цел.

Бавно се придвижвам към ръба — все по-близо и по-близо, — докато пръстите на краката ми почти увисват във въздуха над каменистия бряг. Вятърът отвява косите от лицето ми и листата на дърветата зад мен зашумяват. На това място усещам присъствието на майка си повече, отколкото където и да е другаде. Питам се дали е стояла точно тук, където стоя аз в момента, дали е наблюдавала същите вълнички, които набръчкват повърхността на същата тази вода. За първи път в живота си аз съм напълно сигурна, че между двете ни съществува здрава връзка, че двете сме едно цяло, както ние, така и всички други сестри.

Ала така и не успях със сестрите. Баща ми посвети повече от десет години да състави списъка, който щеше да ни освободи, но дори с неговата помощ, толкова неоценима, колкото едва ли някога е била предлагана на сестрите преди мен, аз се провалих. Списъка го няма, а заедно с него изчезва и всяка надежда да открия ключовете и да сложа край на пророчеството. Ако се върна в самото начало, ще са ми нужни години, а междувременно Соня и Луиса ще живеят във вечна опасност за живота си. Години, през които ще съм подложена на непрестанните изтезания от страна на Душите. Години, през които няма да мога да се отпускам спокойно в обятията на сънищата си, защото ще се страхувам, че бих могла да пусна Звяра, който ще разруши света ни.

А пък и Хенри. Ако по рождение изпитвах желание да изпълня ролята, отредена ми в пророчеството, Алис нямаше да подмами Хенри на реката, за да се опита да му отнеме списъка. В някой друг живот, в някой друг свят може би двете с Алис бихме могли да си изиграем успешно ролите. В такъв случай Хенри нямаше да е пионка в жестоката игра.

„Пази Хенри, Лия.“ Думите на майка ми се блъскат в главата ми, докато по страните ми започват да се стичат сълзи, отначало бавно, а после тъй яростно, че намокрят яката на нощницата ми. Хлипам с вятъра, искам всичко да свърши, да разтворя ръце и да политна в пропастта. Ала мама отново ми говори:

„Няма никаква грешка, Лия.“

Започвам да плача още по-горко.

— Не искам да съм аз — викам към водата под мен. — Защо трябва да съм тъкмо аз?

Водата мълчи и не отговаря, ала вятърът го прави. Той ме шиба силно в гърдите и ме изтласква назад и аз се строполявам на земята, далеч от ръба на скалата.

Вятърът притихва, но не постепенно, а веднага след внезапния си порив. Листата на дърветата престават да шумят, настава тишина, в която чувам единствено собственото си тежко дишане. Седя на земята известно време, без да усещам студа, макар че от устата ми с всяко издишване се издига бяла пара.