Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

Краят на ролята ми в пророчеството, започнало преди много, много години, няма да дойде бързо, нито толкова лесно. Изтривам сълзите от бузите си, изправям се и обръщам гръб на езерото, без да го погледна отново. Повече няма да надничам в пропастта.

Синьото небе ми се присмива, сякаш Бог си прави днес някаква шега.

Погребението на Хенри няма нищо общо с дъждовния и сив ден, когато изпратихме татко. Напротив. Слънцето топли раменете ни, а птиците се надпяват, сякаш поне те са щастливи, че Хенри е при мама и при татко. Не се съмнявам, че е при тях. Изобщо нямам съмнение, че той върви до тях и се смее под кадифеното небе. Ала от това не ми става по-леко.

Усещам погледа на Алис от другата страна на гроба, когато пасторът изрича двайсет и третия псалм, но очите ни не се срещат. Не съм я поглеждала в очите, откакто ме измъкна от реката. Всъщност мисля, че не съм поглеждала никого оттогава, въпреки че Луиса и Соня, пък и Джеймс, разбира се, ме бяха посетили няколко пъти. Не ми е добре, като не им обръщам внимание, но едва издържам на болката, причинена ми от загубата на Хенри. Не мога да понеса да я видя и по лицата на онези, които са около мен.

— „Пепел при пепелта, прах при праха“ — изговаря преподобният.

Леля Върджиния пристъпва напред, отваря свитата си в юмрук длан над изкопания гроб и от нея се изсипва пръст, която глухо се удря в ковчега на Хенри. Лицето й е скръбно и бледо. Ако на света съществува човек, който да разбира мъката ми, това е леля Върджиния.

На няколко пъти отварях уста да й разкажа за последните мигове на реката с Хенри и Алис, ала нещо ме възпираше да изрека думите на глас. Това отчасти се дължи на разума ми, защото без доказателства или свидетели моят разказ ще е съвършено различен от разказа на Алис, в това няма никакво съмнение. Но има и нещо друго: празният поглед на леля Върджиния. Осъзнавам, че няма да може да го понесе. А ако трябва да съм напълно честна, дори само пред себе си, трябва да призная, че отвътре навън ме изгаря буен и неудържим гняв. Гняв, който търси възмездие.

По особен начин.

Извръщам поглед встрани, когато Алис тръгва към гроба, вдига ръка и пуска пръстта върху малкия ковчег на Хенри.

Леля Върджиния ме поглежда, ала аз поклащам глава. Ръката ми не ще пусне и прашинка пръст върху Хенри, за да го зарие в земята до мама и татко. Вече съм поела своята част от вината.

Това е повече от достатъчно.

Леля ми кима с глава и поглежда към преподобния, който като че ли разбира какво иска да му каже. Затваря Библията и й прошепва няколко думи, после кима и измърморва към мен и Алис нещо, което не разбираме. Едва изтърпявам присъствието му в тези черни дрехи, които говорят само за смърт и отчаяние. Кимам и извръщам глава, облекчена, че си тръгва.

— Хайде, Лия. Да се прибираме — казва леля ми и ме хваща за ръката.

Усещам, че се тревожи, ала нямам желание да я погледна. Само поклащам глава.

— Не можеш да останеш тук цял ден, Лия.

Трябва да преглътна, за да проговоря на глас — толкова отдавна не съм използвала гласа си.

— След малко идвам.

Тя се колебае, после кима с глава.

— Добре тогава. Но не се застоявай, Лия.

Тръгва, Алис се влачи след нея. Оставаме само двамата с Едмънд. Едмънд е застанал тихо до мен с шапка в ръце, а по грубото му набръчкано лице се стичат сълзи сякаш е малко дете. Спокойно ми е до него и не изпитвам нужда да говоря.

Взирам се в ямата, в която тялото на брат ми ще прекара вечността. Става ми страшно и тъжно да оставя момчешката му усмивка и ясните му очи да гният в земята. Земята, която ще става все по-студена и по-корава с приближаването на зимата, преди от нея да изригнат разцъфналите диви треви, които аз няма да мога да видя.

Мъча се да си го представя, да извикам образ в съзнанието си — гроба на Хенри, целия покрит с диви теменужки. Да запомня видението си, така че да го извиквам във въображението си винаги, когато съм далеч от тук. После се сбогувам.

През нощта след погребението на Хенри не мога да заспя въпреки крайното изтощение на организма ми. Но не скръбта ме държи будна. Причината е някъде другаде и аз я усещам в дълбините на съзнанието си. Знам, че е нещо важно, ала нямам представа как и защо.

В главата ми звучи разказът от моето детство. Онзи, който татко използва като доказателство, че е той, когато общуваше от Отвъдното със Соня, преди Звярът да проговори чрез нейната уста. Спомням си го. Помня как Хенри се мъчеше да се покаже истински смелчак, ала не успя да скрие сълзите, които бликнаха от очите му, когато малкото му корабче наперено се понесе надолу по реката. Помня също как Алис не искаше да построя злополучния сал, дори не желаеше да опитам. Помня как, цялата обляна в пот, непохватна в детската си престилка, аз несръчно заковах дъските една за друга, макар че изобщо не си съответстваха, защото как бихме могли да стоим и да гледаме как Хенри плаче за любимата си играчка, която се отдалечаваше по реката все повече и повече?