Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

За миг тялото ми прекратява стремглавия си летеж надолу по течението. Прогизналата ми пола се запретва около краката и ме дърпа към дъното. Ала поне засега клонът, който сестра ми е протегнала към мен, ме държи на повърхността.

— Лия! Лия! — задъхва се Алис, която също е прогизнала до мозъка на костите си, сякаш и тя за малко да се удави в реката. С усилие протяга едната си ръка, докато с другата държи края на клона. — Улови се за ръката ми, Лия!

Едва я чувам. Очите ми пробягват по протежение на реката дотам, докъдето тя се скрива зад завоя. „Той може да се е уловил за някое ниско дърво, мисля си аз. Може да се е спрял в някоя плитчина. Може да се е хванал за някоя скала и да чака някой да му помогне.“

Отмятам наум различните възможности, сякаш отмятам имената на поканените на чай гости. Струва ми се, че всяка една от тях е толкова вероятна, колкото и предишната, без да отчитам факта, че от Хенри няма и следа. Няма следа и от стола му. Като гледам реката, започвам да си мисля, че Хенри никога не е падал в нея.

— Хайде, Лия! Хвани се за ръката ми! Клонът няма да те издържи дълго.

Алис се ядосва и аз се удивлявам, че гневът й все още ми прави впечатление.

— Х-х-хенри.

Толкова ми е студено, че не усещам клона в ръката си, макар да виждам сключените си около него пръсти.

— Ще организираме спасителна група за Хенри, Лия. Но ти трябва да излезеш от водата, преди клонът да е поддал.

Не спирам да мисля. Продължавам. Опитвам се да измисля начин да спася Хенри.

— Лия! — вика ми Алис през сълзи и за първи път аз забелязвам, че тя хлипа, хлипа толкова силно, че едва говори. — Излизай от водата веднага. Чуваш ли ме? Чуваш ли? Защото няма да помогнеш на Хенри, ако лежиш мъртва на дъното на реката.

Няма време да поставям на съмнение предложението й за помощ. Нещо в гласа й, в сълзите й, в изписания на лицето й ужас ме кара да кимна с глава. Тя има право. Напълно права е. Трябва на всяка цена да изляза от водата, за да мога да помогна на Хенри както трябва, а в този миг има само един начин да го сторя.

С едната си ръка Алис държи клона. Другата протяга към мен.

Само за миг събирам всичкия си кураж, защото ми е толкова студено, а реката тече тъй бързо, че се страхувам да не падна обратно в нея. Този път течението ще ме отнесе.

Увивам едната си ръка по-здраво около клона. Другата протягам към Алис.

Тя я улавя с такава отдаденост, че и за миг не се съмнявам — и тя ще падне във водата, преди да успее да ме изтегли. Дърпа ме с такава сила, която не съм предполагала, че притежава, и пада по гръб в калта, докато аз се измъквам от водата.

Тя скача на крака, подхлъзва се и ме обръща по гръб.

— Лия? Лия? Добре ли си?

Лицето й е бледо и мокро. Не съм сигурна дали е мокро от дъжда или от сълзите, които капят върху моето лице, докато аз потъвам в мрака.

В стаята е топло, ала моето усещане не е за присъствието на топлина, а за отсъствието на студа, който е проникнал още по-дълбоко в костите ми, откакто Алис ме измъкна от водата. Все още съм вкочанена. Не знам дали от студ или от страх. Айви и леля Върджиния се суетят около мен, трупат още одеяла отгоре ми, карат ме да пия чай, който е толкова горещ, че попарва езика ми.

— Добре, добре. Стопли ли се, скъпа? Искаш ли да ти дам още нещо?

Аз усещам погледа на леля Върджиния върху лицето си, ала не мога да видя очите й.

Клатя глава и се взирам във фината бродерия върху покривката на леглото си. Навън спасителите продължават да издирват Хенри. Соня и Луиса са някъде долу в притихналата къща. Знам как стоят нещата, ала не мога да насоча енергията си и да мисля за каквото и да е.

На вратата се чука и това кара леля Върджиния да премести погледа си към Айви, която е застанала до умивалника над купа вдигаща пара вода. Айви се отправя към вратата и шумно я отваря, после я затваря и се приближава до леля Върджиния.

Когато се навежда да прошепне нещо в ухото й, разбирам, че ме смятат тъй близо до лудостта, че се боят да не си отида завинаги, докато аз не чувствам нищо подобно.

— Веднага се връщам, Лия.

Леля Върджиния ме гали по главата, навежда се и ме целува по челото. Усещам хладината на устните й върху горещата си кожа.

Крадешком поглеждам към вратата и зървам един господин, облечен с груби дрехи, който стои на прага с шапка в ръце. Само след миг отново връщам погледа си върху навяващата ми спокойствие и сигурност везба на юргана.

Не ми е възможно да преценя колко време се бави леля Върджиния, защото времето сякаш губи измеренията си, щом съм на сигурно място в своята топла стая. Малко съм разочарована, когато тя се връща и присяда тихо на ръба на леглото ми. Бих искала да остана сама в тишината на стаята и никой да не ми говори.