Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

— Аз-з-з не… — пелтечи Алис в дъжда, преди да се втурна към водата.

Не мисля за нищо друго, освен за Хенри, който е тъй безпомощен в буйната река, неспособен да използва краката си. Не съм достатъчно бърза. Гмуркам се с главата надолу там, където знам, че е най-дълбокото място на реката и най-бързо ще достигна до брат си. Леденостудената вода ме прерязва и аз потъвам, а тя ме влачи надолу по течението със същата сила, с която ме дърпа към дъното. Боря се с течението, после се оставям на силната вода да ме мята напред-назад и безмилостно да ме влачи по каменистото дъно, което раздира тялото ми.

Едва когато спирам да дишам, аз идвам на себе си и с всичка сила се отблъсквам с крака от дъното, като отчаяно се боря за глътка въздух.

Много отдавна съм се научила да плувам в тихата вода до острова, където прекарвах летните си ваканции, ала бясното премятане надолу по реката няма нищо общо с кроткото поклащане на океана. Главата ми се показва от тъмните дълбини, но реката ме повлича за полата и всеки миг отново ще ме дръпне към дъното. Точно преди мътното течение да залее главата ми, струва ми се, че зървам нещо тъмно да се носи по реката.

Този път яростно се боря, погълната от мисълта, че Хенри няма да се е отдалечил много. Ритам с крака и протягам ръце към повърхността, докато се освободя, и си поемам дълбоко въздух. Дъждът продължава да се излива, прави кръгове по повърхността на водата, които тутакси се преливат в бързеите на реката. Оглеждам се, внимателно се взирам в пенливата вода да зърна брат си, ала водата е кална, дъждът не спира и аз не виждам нищо, което да ме обнадежди, после отново потъвам.

Изтощена съм до мозъка на костите си, тялото ми е сковано от студа и от ударите на скалите по речното дъно. Водата ме подхвърля като ненужен отпадък и у мен се появява съблазнителното желание да заспя навеки. Нещо вътре в мен ме кара да се отпусна — да отворя уста, докато водата изпълни всеки сантиметър от тялото ми, само и единствено борбата с реката да свърши, да се сложи край на пророчеството и на моето непосилно бреме.

Ала гласът на майка ми внася яснота в главата ми. „Пази Хенри, Лия.“ Той прозвучава като ехо в полумъртвия ми мозък, в онази част от него, която почти се е предала, и аз започвам да ритам с крака и да протягам ръце към повърхността, да се боря за живота си и за живота на брат си.

— Лия! Насам! Мини оттук!

Отначало ми се струва, че си въобразявам, но гласът е напълно реален и ме вика откъм брега.

Повдигам глава над бързеите и оглеждам внимателно бреговата ивица, докато най-после я зървам. Алис стои на брега, протегнала дълъг и дебел клон над реката.

— Хайде, Лия! Опитай! Опитай се да плуваш към мен!

Едва я чувам, макар че тя сигурно крещи и прави всичко възможно да я разбера, ала разстоянието между нас е голямо.

Застанала е надолу по течението и аз бих могла да стигна до нея, ако яко и с всички сили греба с ръце и крака. Но Хенри… Отчаянието ми граничи с лудост и аз отново започвам да потъвам, като не преставам да оглеждам брега. От Хенри няма и помен. Нито от стола му, който е толкова тежък, че сигурно е потънал на мига някъде по течението на реката.

Лия! Насам! — продължава да маха с ръка Алис.

Продължава да ме вика. Гледа само в мен. А кой ще потърси Хенри?

Решавам да опитам да сграбча края на клона, дори да спра само за миг, за да мога да огледам водата и брега за тъмната глава на Хенри. Течението ме тласва надолу с такава сила и мощ, че борбата с него изцежда и последните сили от изтерзаното ми тяло.

Противно на всякаква логика, аз променям посоката на плуване и бавно се обръщам към брега отдясно. Когато тялото ми се нагласява и започва да се носи в новата посока, съумявам да използвам течението и когато се приближавам към Алис и протегнатия от нея клон, вече се движа с такава бързина, че се страхувам да не ги отмина, носена от мощното течение.

— Готова ли си, Лия? Хвани се, когато минеш покрай него, чу ли?

Гласът на Алис звучи като заповед току пред мен и аз започвам да кимам в знак на съгласие въпреки всичко, случило се до този миг.

Напъвам се още и още да стигна до мястото, където клонът се е потопил във водата.

— Готово, Лия! Едно… две… почакай… Сега, Лия! Хайде! Хвани се!

Надвесила се е толкова близо над водата, че ми се струва, че и тя ще цопне вътре, но когато преминавам край нея, протягам ръка, за да се уловя за клона. Вече го отминавам, отминавам и мястото, където бих могла да намеря спасение, когато внезапно усещам грубия допир на кората му в дланта си. Бързо сключвам пръсти около него, преди да е станало твърде късно.