Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

Кимам с глава и си спомням колко уморена се чувстваше леля Върджиния, след като ми се притече на помощ в Отвъдното. Надничам в салона и отново се обръщам към Маргарет.

— Маргарет?

— Да, госпожице.

— Къде са Хенри и Алис?

По иначе невъзмутимото й лице пробягва колебание.

— Ами всъщност исках да го обсъдя с госпожица Спенсър…

Повдигам вежди.

— Е, в такъв случай ще трябва да го обсъдиш с мен.

Тя неспокойно пристъпва от крак на крак и аз си мисля, че може би за първи път се чувствам господарка в собствения си дом.

— Ами, госпожице… Алис заведе Хенри на реката.

Поглеждам през прозореца към стоманеносивото небе и ъглите на устата ми увисват.

— На реката? Сега? Но нали виждаш, че всеки миг ще заплющи дъжд, Маргарет?

Тя благоволява да отговори с глупав израз в очите:

— Исках да кажа на госпожица Спенсър, но тя не се чувстваше добре, така че… — гласът й секва и тя поглежда встрани.

— Но как си я пуснала? Как си позволила на Алис да вземе и Хенри със себе си? Та той е още дете!

Не крия, че я обвинявам съвсем неуместно. Та нали Алис е сестрата на Хенри? Защо да не го изведе да подиша чист въздух, дори в такъв сив ден като днешния, щом така е решила? От къде на къде Маргарет ще се съмнява в сестринската обич и в загрижеността на Алис към братчето си?

Очите й се ожесточават.

— Е, ако искате да знаете, Алис настоя да прекара известно време насаме с господин Хенри. И открито заяви, че тъкмо тя е господарката на Бърчууд, а не госпожица Върджиния. И че не ми е работа да поставям под съмнение действията й. Ето какво ми заяви тя, госпожице: „Не ти е работа да поставяш под съмнение действията ми, Маргарет.“ Съжалявам, но нямаше как да я спра.

Обръщам се към Луиса и Соня.

— Останете тук. Каквото и да се случи, не излизайте от къщата.

Грабвам пелерината си, отварям вратата и след миг съм навън в хапещия мраз.

Заобикалям къщата и ги виждам да стоят на брега на реката; в същия миг от небето падат първите капки дъжд. Спирам се, вдигам лице нагоре и върху бузата ми се отронва едра студена капка.

Затичвам се.

Полите ми се мятат около глезените, докато бягам по каменната пътека. В далечината виждам Алис, застанала на сантиметри от Хенри. Сякаш всичко е наред и за миг ми хрумва, че най-вероятно съм на погрешен път. Двамата не вършат нищо лошо, просто разговарят.

Ала в същия миг небето се разтваря с грохот и дъждът започва да се лее като из ведро. Косата залепва за черепа ми, полите ми натежават от водата и все повече затрудняват движенията ми. Но Хенри и Алис остават на брега, сякаш над тях грее ярко слънце — те стоят неподвижни, без да обръщат внимание на пороя, който ги мокри до кости. Сега вече знам, че не съм сгрешила, и заповядвам на краката си да се движат по-бързо.

Двамата са на самия ръб на каменната тераса, в калта до реката. Твърде близо са до водата, мисля си аз. Когато стигам до тях, те не се обръщат, макар че със сигурност са ме чули как се задъхвам и се мъча да си поема въздух на две крачки от тях.

— Какво правите? — надвиквам плющенето на дъжда аз, макар добре да знам защо Алис е довела Хенри на това място.

В първия миг нито един от двамата не отговаря. Те просто се взират един в друг, сякаш на света не съществува никой друг, освен тях.

Най-после Алис изрича:

— Махай се, Лия. Все още имаш достатъчно време да останеш настрана. Нека поговоря с Хенри на четири очи. Ще уредя нещата на мига.

Хвърлям поглед към Хенри — само един поглед — и побеснявам от гняв. Седнал на стола си, той изглежда по-малък от всякога, сякаш се е смалил от дъжда и е заприличал на котето, което веднъж опитахме да изкъпем в кацата зад конюшните. Зъбите му тракат от студ. Той е само по сако.

— Това е колкото твоя, толкова и моя работа, Алис. Не те ли е срам да доведеш Хенри тук в този дъжд?

Аз тръгвам към него с намерението да го върна у дома на сигурно и топло място. Останалото ще остане за по-късно.

Ала Алис застава между Хенри и мен.

— Хенри няма никъде да ходи, Лия. Още не. Не и докато не ми предаде списъка.

Чакам той да го отрече. Иска ми се да възрази, да каже нещо, което да му спести мъчението да е между чука и наковалнята като притежател на единственото нещо, което и двете жадуваме да получим повече от всичко на света. Ала не това изрича той.

— Тя щеше да го вземе, Лия. Видях я как гледа. Моята задача е да те закрилям. Татко ми го каза.

— Татко… е… мъртъв, Хенри! — надвиква вятъра Алис и вдига ръцете си към небето. — Не остана никой, пред когото да отговаряш. Никой, освен мен и Лия. А ти можеш да я освободиш, Хенри. Можеш завинаги да я освободиш, като предадеш списъка на мен.