Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

— Списъкът. Татковият списък с имената. Беше на нощното му шкафче в задната част на мамината фотография. А сега го няма.

Тя се обръща и бавно се отправя към скрина, като пътьом сваля фибите от косата си и ме наблюдава в огледалото над тоалетката си.

— Аха… Най-после разбирам. Накрая си поумняла и си разбрала значението на ключовете.

В същия миг се извръща, започва да ръкопляска, сякаш се намираме в театър. Звукът от ръкопляскането й е оглушителен в тишината на стаята.

— Е, браво, браво, Лия. Трябва да се гордееш със себе си. Въпреки всичко. Но списъкът не е у мен. О, да, исках да го имам. Дори влязох в татковата стая, за да го взема. Погледнах зад мамината снимка, но списъкът вече не беше там.

Не успявам да прикрия объркването, което пробягва по лицето ми.

— Но откъде знаеше, че е там? Откъде знаеше къде е, след като през цялото време го търсих?

Тя високо се смее и искрено се забавлява.

— О, Лия! Ти все още не разбираш, нали?

Извръща се отново и ме поглежда, буйните й къдрици се разпиляват по раменете й.

— Няма нужда татко да ме упътва. Никога не ми е било необходимо. Твърде рано разбрах, че не представлявам интерес за него. Не и щом има своята великолепна Лия. Не, в този свят нямах нужда от него, а сега, когато се е преселил в другия, още по-малко. Нямам нужда и от Върджиния. Не се нуждая и от теб. Имам си собствени начини да се запознавам с нещата. Съжалявам само, че не намерих списъка навреме.

— Какво искаш да кажеш? Че си го намерила твърде късно ли?

Тя въздиша с досада, сякаш й се налага да обяснява нещо просто на малко дете.

— Рамката беше празна, там беше само портретът на мъртвата ни майка.

От устните й се излива сарказъм.

— Знаех, че по едно време е бил там, и предположих, че ти си го намерила и си го скрила на друго място.

Стоя и я гледам и не мога да измисля никакъв отговор. Гневът ми е отстъпил място на дълбокото ми объркване. Ако не намеря списъка… ако той наистина не е у Алис…

Кому е потрябвало подобно загадъчно и опасно нещо?

Ангелът, защитен само от призрачното було на закрилата, нежно и земно, което лесно се разкъсва.

При тези думи, прошепнати несъзнателно, аз отварям очи. Спала съм на пресекулки и съм сънувала твърде много, ала усещам, че това са били само сънища, а не нещо друго. Съновидения. Събуждам се, ала без отговора, от който се нуждая. В съзнанието ми звучат единствено познатите думи:

Ангелът, защитен само от призрачното було на закрилата.

Защитен само от призрачното було на закрилата. Защитен само от… було на закрилата…

… на закрилата.

… на закрилата.

Думите се повтарят, сякаш са записани на някоя от счупените грамофонни плочи на татко.

Сякаш някой се опитва да ми каже нещо.

После идват накъсаните думи, които татко изрича през световете: „От булото остана само Хенри…“.

И тутакси разбирам значението им.

Вземам стъпалата надолу в лудешки бяг. Не ми пука, че вдигам шум, ала той трябва да е много силен, защото, щом скачам на пода в коридора, Луиса и Соня тутакси се появяват на вратата на трапезарията.

В ръката си Соня държи салфетка и ме гледа удивено.

— Лия! Какво…

— Леля Върджиния? — гласът ми гърми в цялата къща, а отчаянието нахлува все по-дълбоко в душата ми и стига чак до мозъка на костите ми.

Луиса и Соня се взират в мен с широко отворени очи.

Зад себе си чувам тропане на нечии обувки върху мраморния под и се обръщам назад. Цялото ми същество се изпълва с облекчение, ала то тутакси изчезва, щом виждам, че не леля ми се приближава към мен, а Маргарет, която ме гледа така, сякаш съм се появила най-неочаквано иззад ъгъла и огласям цялата къща с писъците си като малко дете.

— Защо викате така, госпожице Милторп?

— Аз… Съжалявам, Маргарет. Незабавно трябва да говоря с леля Върджиния. Виждала ли си я? — питам аз с треперещ глас, който издава страховете ми.

— Но да, разбира се, мила — усмихва се тя. — Горе е. В леглото си.

— В леглото? — със същия успех Маргарет можеше да ми каже, че чисти конюшните, защото кога се е случвало леля Върджиния да е в леглото си посред бял ден?

— Да. В леглото си. Не се чувства добре. Напоследък много се уморява и аз я изпратих да си почива. Няма повод за тревога, уверявам ви. Просто малко отдих.

Тя се усмихва, сякаш точно това е нужно, за да успокои тревогата, бушуваща в душата ми.

— По-късно ще отидеш да я видиш, мила. След като си поспи. Сигурна съм, че като стане, ще е кукуряк.