Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

Ако Душите изобщо вдигат някакъв шум, то той потъва в музиката на моята собствена сила и биенето на сърцето, което пулсира между Самаил и мен. Казвам си, че тъкмо това е моментът, единствената възможност да избягам и да се скрия в Бърчууд, а Душите да останат навън. И тогава чувам гласа.

— Господарке… Нека хаосът се възцари… Отвори Портата.

Инстинктивно поклащам глава, страхувам се да произнеса каквото и да е, защото думите ми биха могли да разклатят завоюваното от мен, колкото и малка да е силата ми.

— Ще получиш власт и покой… Разтвори обятията си, ти, Ангел на хаоса, и нека опустошението на Звяра потече като река. Отвори Портата…

Гласът се приплъзва през Душите в мен, той идва откъм навъсеното небе. Проправя си път през моравата светлина, ала душите не могат да минат през нея. Прониква само един глас. Само думи. Но те ме призовават и техният зов е едновременно и предупреждение, и милувка.

Тялото ми продължава да излъчва светлина, ала силата ми се разколебава, щом до ушите ми долитат думите на Самаил, настаняват се в мозъка ми, дори още по-дълбоко — в някое останало от първичното развитие кътче на съзнанието ми, което досега е стояло и е чакало да чуе техния зов. В гласа се чете обещание за освобождение. Освобождение от борбата, която сякаш никога не свършва, макар сега за кратко да е в моя власт. Освобождение от бъдещото продължаване на тази борба, освобождение от едно бъдеще, в което няма да има място за най-желаните от мен неща — сигурност, любов, надежда.

Ала семенцето продължава да се разтваря, преминава през стадия, за който си мисля, че би могло да поникне отново, докато сякаш усеща, че силата му може да ме разцепи на две и да отдели тялото от душата ми. А с последния си порив силата ми носи решителността, от която се нуждая.

Не губя време да поглеждам назад. Обръщам се в собственото си сияние и призовавам окултната сила в себе си. Призовавам я да ме отведе у дома колкото е възможно по-бързо. Призовавам я да ме върне в Бърчууд, да задържи Самаил и Армията му достатъчно дълго, за да успея да вляза обратно във физическото си тяло, което ме очаква на дивана в библиотеката.

Обляна в светлина, аз препускам към издигащата се в далечината грамада. Не след дълго се уверявам, че сградата пред мен наистина е Бърчууд. Осъзнавам, че е имало сериозна причина татко да поиска да се срещнем в света, който се намира най-близо до дома. Знаел е, че Душите ще дотърчат за мен.

Отзад изригва вой от пронизителни, зловещи писъци. Не се обръщам, макар силно да го желая. Продължавам да летя, нося се като вихър над полето, докато се стремя към къщи. Когато наближавам къщата, усещам, че започвам да губя сили. Не става изведнъж. Настъпва като постепенна умора, която се наслагва в костите ми, и светлината, излъчваща се от мен, избледнява. Толкова съм близо, че различавам ромбоидите в подсилените с олово стъкла на прозорците. Достатъчно близо, за да виждам блясъка на фенерите в бързо падащия здрач. Ала воят зад гърба ми се възобновява и когато извръщам глава, разбирам защо времето да избягам от тях за малко не ми достига.

Самаил е дошъл за мен. Повел е Душите, а с неговото приближаване туптящото сърце се чува все по-силно и по-силно. Силата на Душите е нищо в сравнение с мощта на Самаил. Тя е основната сила, както и неговата ярост. Издига се в зловещ вихър и отнема от енергията ми.

Блъскам се в прозореца на библиотеката, а волята ми се отцежда от мен като вода, ала в същия миг си спомням думите на Върджиния. Нима ги е произнесла същата сутрин?

„Ако ги призовеш навреме, те ще ти помогнат.“

Чувствам се твърде слаба, за да продължа. Но съзнанието ми… в съзнанието ми е останала сила колкото да поискам необходимата ми помощ.

— Сестри мои… сестри от миналото… — гласът ми сякаш не е моят. Звучи като дрънчене на тенекия, сякаш идва отдалеч, ала аз продължавам, затварям очи и се мъча да не мисля за Самаил, който се приближава все повече и повече.

— Призовавам ви, сестри мои, да помогнете на една от вас. Да ме спасите, за да ми дадете възможност да спася всички ви.

Дори не мога да усетя абсурдността на собствения си призив за помощ, като се има предвид онова, което надава зловещ вой зад мен. Секундите отминават — а може би не са секунди, а минути, дори часове? — и аз решавам да затворя очи и достойно да дочакам онова, което е предначертано да стане.

Ала в същия миг усещам повея на бурен, топъл вятър, последван от пукот, който ме кара да вдигна поглед към небето. Когато в полезрението ми се появява жената, Самаил и неговите Души сякаш се поукротяват. Тя застава на метри от мен, между мен и приближаващата се Армия. В упорито издадената й напред брадичка и в зелените езера на очите й има нещо познато.