Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

— Спомни си, мамо. Няма никаква грешка.

Тя ми се усмихва през сълзи, навежда се и ме целува по бузата.

— Никаква грешка, ангел мой.

И те се обръщат и си тръгват по-бързо, отколкото бих искала. Мама се обръща назад още веднъж, а лицето й е помръкнало от тревога.

— Пази Хенри, Лия. Нали ще го пазиш?

Тя не чака отговора ми, но за всеки случай аз кимам утвърдително и викам след тях:

— Обичам ви! Обичам и двама ви!

Имам време само за тези думи. После те изчезват.

По пътя обратно към Бърчууд душата ми е препълнена с емоции. Раздялата с майка ми и баща ми е последвана от дълбока тъга, но и от огромно щастие. Чувствата ме изпълват до такава степен, че сякаш усещам как тяхната любов улеснява пътуването ми в небесната шир.

Смаяна съм от контрола, който съумях да постигна в Отвъдното за такова кратко време, от сигурността, която усещам при насочването и промяната на скоростта по време на полета си.

Ала това става, преди да чуя далечния пукот от небето зад себе си.

Започва като вибрации и аз съм сигурна, че земята се тресе, макар че изобщо не се докосвам до нея. Едновременно с това от дълбините проехтява мощен грохот, сякаш всеки миг земята ще се разцепи от силата на онова, което с екот лети към мен.

Отпред зървам една грамада. Сигурна съм, че това е Бърчууд, но когато поглеждам назад, виждам Душите да ме преследват като огромна черна орда. Отдалеч приличат на облак от бръмчащи насекоми, но аз знам, че за нула време ще ме настигнат и никак няма да ми е лесно да се откопча от тях.

Зовът на Бърчууд, където ще съм в безопасност, е силен, ала аз не чувствам увереност в силите си и не мисля, че мога да избягам от Душите. Спирам, защото съм направила единствения избор, който ми дава надежда да избягам, и си представям как кръжа над земята, докато накрая наистина започвам да кръжа.

Чакам и наблюдавам как с приближаването си облакът става все по-голям, по-тъмен и по-шумен. Ще се наложи да се срещна лице в лице с него тук, в небесата на техния свят. Бих искала да заявя, че не съм уплашена, че съм смела и непоклатима пред Душите. Ала това би било чиста лъжа, защото кой би стоял, без да му мигне окото пред ревящия легион, който напредва към него? Не, страхувам се, дори нещо повече. Ужасена съм и треперя цялата, имам предвид цялото ми астрално същество. Ала оставам на място, като се насилвам да стоя непоклатимо.

Планът ми още не се е избистрил в главата ми, ала все пак имам някакъв план, така че ще чакам да настъпи мигът, в който Душите ще са достатъчно близо, за да разчитам на силата на Сонините инструкции. Трябва точно да го преценя, да спра навреме напредването на Душите, но и да не чакам твърде дълго, защото в противен случаи няма да ми остане време за бягство. Извиквам в съзнанието си гласа на Соня, който отброява:

„Едно… две… три…“

Още не.

„Четири… пет… шест…“

Вече са близо, толкова близо, че виждам изкривените им гневни лица, дългите им бради, чезнещи в черните им палта, разкъсани и висящи на парцали от тромавите им тела.

„Седем… осем…“

Воят, идващ откъм тълпата, е нечовешки — боен вик, изтръгващ се от пастта на диво животно. Те се приближават и се разпръсват, втурват се над мен, от двете ми страни, дори се наместват под кръжащото ми тяло и аз осъзнавам, че съм чакала твърде дълго. Вече съм сигурна, че ще разкъсат душата ми на парчета.

Няма какво да правя, освен да затворя очи и да си представя семенцето, мъничко и скрито в дълбините на моето същество. Виждам как пластовете се белят един след друг, отдолу се показват други пластове, все по-светли на цвят, докато най-после се подава и сочната му вътрешност, живото ядро в центъра му. То диша. То пулсира. То е живо.

Все още чувам Душите, ала техните писъци принадлежат на един съвършено различен свят, защото аз съм се уединила на тихо и уютно място, което е само мое. Тук се чува ясно едно-единствено нещо — биенето на едно сърце. Отначало ми се струва, че звукът идва от собствените ми гърди, но щом отварям очи, виждам червената светлина да пулсира в центъра на тълпата, крилата гръмко да шляпат във въздуха със зловещо свистене, носещо се от центъра на тълпата от Души. Самаил, който стои в средата им, излъчва червен блясък, сърцето му бие в такт с моето, а множеството му огромни криле се разтварят като плащ над Армията му.

Трябва да си наложа отново да мисля за семенцето и за онова, което се намира в центъра му. Виждам го как се разтваря, развива, разцъфва и изпълва всяка фибра на тялото ми. Поглеждам надолу и забелязвам, че от кожата ми, от очите и устата ми се излъчва светлолилава светлина и се засилва с всеки изминал миг като сила, която никога преди не съм усещала, нито съм подозирала, че може да се роди от мен, и тази сила блика навън на малки вълнички, които растат и се превръщат в ехтящи талази.